СРЕДНОЩЕН РАЗГОВОР С ЕДИН МИСТИК 8 страница
Не е изненадващо, че Яги бил толкова преизпълнен с въпроси, че за него било почти невъзможно да стои тихо в часовете в училище. Знаел, че учителите просто си гледат работата и затова говорят за неща, които не означават нищо за тях в реалния живот. Заради това той бягал колкото се може по-често от училище и предприемал обиколки и походи. Обаче, въпреки отсъствията си от училище, за него изпитите не били трудни. Бързо и лесно четял книги и научавал всичко, което му е необходимо, за да направи даден тест.
След десетата си година Яги често ходел до едно място, където после постига просветление. Това е хълмът Чамунди, разположен в красивия град Мисор, където е роден и където живяло цялото семейство през по-голямата част от детството му. За него и приятелите му този хълм служил за писта, откъдето се спускали с мотоциклетите си, и като сборен пункт. По-късно той дори провеждал работни срещи там. Но понякога, когато бил сам, избирал да отиде на други места, обрасли с гъсти гори. Там прекарвал по няколко дни, ядял донесената от него храна - няколко парчета хляб и яйца, които си бил сварил тайно.
Никога не искал разрешение за походите си, защото знаел, че няма да го пуснат, но винаги оставял бележка на родителите си, пишел и кога ще се прибере, винаги се връщал в посочения ден. Когато изчезнел в гората, прекарвал деня в разходки, в седене в короните на дърветата, люлеейки се на повея на вятъра. След известно време, прекарано по дърветата, той изпадал в екстаз и блаженство, но чак когато станал доста по-голям, разбрал, че в тези случаи е медитирал. Години по-късно той щял да започне да преподава на другите медитация чрез люлеене.
Често се прибирал у дома с торба, пълна със змии, които е събрал в гората. Тези същества силно го очаровали, той обичал да ги лови и бил много добър в това. (Като възрастен разбрал, че тази му страст към змиите е оцеляла в него от предишен живот отпреди стотици години.)
Яги се различавал от повечето момчета - жизнен, но много тих, пестелив на думи. Когато заговорел, хората сядали и обръщали внимание на това, което казва. В същото време бил много необуздан. Родителите му изпадали в лудост, след като изчезнел, и не спирали да му се карат за поведението му, когато се появял. Ясно е, че много се притеснявали и от торбите му със змии. Единствената добра страна на авантюрите на момчето била, че то винаги се връщало в обещаното време.
Родителите му много се стараели да му попречат да спечели петте или десетте рупии, от които се нуждаел, за да си купи хляб и яйца, но момчето винаги успявало по някакъв начин. Баща му бил отчаян. Нямал представа какво да прави със странния си син. Често се оплаквал, хванал главата си в ръце: .Какво ще стане с това момче? Какво ще правя с него? Не изпитва никакъв страх в сърцето си“.
Липсата на интерес към официалното образование останала у Яги и след като пораснал.
- Минах подготвителните университетски курсове - каза Садгуру, - защото можех просто да прочета една книга и да науча каквото ми е необходимо, но тогава обявих, че няма да ходя в колеж. Баща ми беше известен лекар и искаше и аз да стана такъв. Семейството ми направи всичко възможно да ме разубеди да променя решението си, но аз отказах с думите: „Аз ще се самообразовам“. Въпреки протестите от страна на роднините, не се записах да уча. Вместо това прекарах по-голямата част от годината в библиотеката. Сутрин, преди да са отворили вратите на библиотеката, аз бях там. Седях през целия ден, докато затворят. Толкова се запалих. Цяла година не се сетих да обядвам. Толкова академични знания натрупах през тази година, колкото нямаше да получа, ако се бях записал да следвам. Просто четях всичко - от физика до философия, от география до история, от литература до машинознание. През тази година с удоволствие четях и много ме заинтригува английската литература. Всички толкова много ми се ядосваха, че не съм се записал в колежа, че когато започна следващата учебна година позволих на майка ми да ме придума да отида в университета. Родителите ми отново настояваха за медицина или поне за инженерство, но аз отказах. Реших, че ако се върна в колежа, ще бъде за английска литература. Питаха ме какво ще правя с такава диплома - ще чета поезия по цял ден? Не ме интересуваше, нямах никакво намерение да извличам облаги от образованието си.
Както може да се предположи, Яги не седял кротко и в часовете по литература. Като открил, че преподавателите четат от предварително подготвени лекции, той просто поискал от тях да дадат на студентите да си ги копират, за да не губят ценно време и енергия в часовете, а преподавателите да не пилеят време и енергия, като ги четат на глас. Преподавателите не били поласкани от това предложение, но поради високите му резултати му позволили да посещава колежа по своя собствен, нестандартен начин. Вече не изисквали неговото присъствие.
- И така, аз се установих в градината на колежа - каза той - и хората започнаха да идват при мен, за да споделят проблемите си. Бях изненадан, че всички имаха толкова много проблеми. Не бях избирал това, то просто се случи.
Всъщност бил обграден с почитатели в университета. Въпреки че никога нямал собствени проблеми, съчувствал на другите в това, което те считали за техни проблеми.
Когато дошло време Яги да завърши, той написал петнадесет доклада едновременно и получил високи оценки. Обнадежден от резултатите на сина си, баща му поискал наследникът му да продължи с магистърска степен. Яги отказал с думите, че му е достатъчно, а и освен това вече бил изчел всичко от магистърската програма. Най-сетне многострадалните му родители се предали, отказали се от опитите си да влияят на образованието на своя син и Яги се заловил да печели пари през следващите две години, за да може да пътува. Точно толкова време щяло да му отнеме да завърши обучението си за магистър в университета.
- Винаги съм обичал да пътувам и да изследвам, без да имам определена цел. Само гранично-пропускателните пунктове ограничаваха пътуванията ми - каза той. - Вече бях кръстосал Индия с мотоциклета си и си мислех за пътуване по света.
В един момент, след двадесет и петия рожден ден на Яги, на обичания хълм Чамунди съдбата му започнала да се развива по много неочакван начин.
Един следобед, около три часа, отишъл на хълма, паркирал мотоциклета си и седнал на една скала, в чиято основа в една пукнатина растяла черница. Когато седнал там, очите му били отворени, но с него започнало да става нещо странно. Изведнъж не можел да разбере кое е той и кое не е.
- През целия си живот си мислех, че това съм аз - каза той и посочи себе си. - Но сега въздухът, който вдишвах, скалата, върху която седях, това, което ме заобикаляше - всичко беше станало мен. Колкото повече говоря за това, толкова по-ненормално ще изглежда, защото онова, което се случи, бе неописуемо. Това, което бях аз, беше станало толкова огромно, беше навсякъде. Мисля, че това преживяване продължи няколко минути, но когато придобих нормалните си сетива, видях, че беше седем и половина вечерта. Очите ми бяха отворени, слънцето беше залязло, а небето се бе смрачило. Бях в пълно съзнание, но онова, което преди миг считах за себе си, бе изчезнало. Седях на една скала и сълзите ми се стичаха, образувайки мокро петно на ризата ми. Бях в необуздан екстаз, въпреки че не знаех какво се случваше. Здравият ми разсъдък можеше единствено да определи състоянието ми като загуба на баланс. Това беше всичко, което бе в състояние да ми каже. Не знаех нищо за духовното преживяване. Не бях възпитан в никаква духовна традиция. Бях захранен с европейска философия: Достоевски, Камю, Кафка и други подобни. Разбира се, че израснах през шестдесетте, във времето на Бийтълс и сините джинси. Това бяха нещата, които познавах, и сега седях там, разраствайки се в нещо отвъд моите способности за разбиране. Не знаех какво е, но то беше толкова красиво, че не исках да го изгубя.
Садгуру каза, че около шест дни след инцидента на хълма Чамунди отново е преживял безвремието. Седял на масата за хранене със семейството си за минута или две, както си мислел, но в действителност той е бил там седем часа, в пълно съзнание, въпреки че познатата му същност не била там. Всичко друго присъствало.
Това явление на безвремие и безплътие се повтаряло отново и отново, все по-често и по-често и всеки път, когато се случвало, той нито ял, нито спал в продължение на много дни. Единият от интервалите бил тринадесет дни. Не знаел какво е това. Нямал определение и име за него.
Тогава хората започнали да казват: „О, той е в самадхи", слагали гирлянди от цветя около врата му и докосвали нозете му. Някои искали да знаят неща от бъдещето или дали дъщеря им ще се омъжи. Той нямал думи да опише това, което се случвало. Всичко около него започнало да се променя. Начинът, по който възприемал и преживявал живота, претърпял пълна трансформация. Дори физическото му тяло се променило - формата на очите, тембърът на гласа, структурата на тялото. Промените били толкова динамични, че хората около него ясно виждали, че с него става някаква огромна трансформация. След около осем седмици това му състояние станало негова постоянна реалност. Оттогава той непрекъснато виждал всеки и всичко като част от самия себе си. След като преживял и опознал екстаза от чувството за всеобхватност. който станал неговото обичайно състояние, неосъзнатостта и страданията на другите хора, които имали същите възможности като него, непрестанно го измъчвали, докарвайки го до сълзи на състрадание. Това го водело до решението му да се бори за преодоляване на всички личностни ограничения и да предложи тази възможност на колкото се може повече хора. Така той създал безброй мощни практики, които да водят хората към по-високи нива на преживяване и осъзнаване. Тези методи Садгуру нарича духовно инженерство.
По-късно, според неговите думи, той привикнал към това постоянно състояние на блаженство и можел по-добре да контролира състраданието си, но в началото му било много трудно да бъде овладян. Енергията трябвало да се изяви. Безграничността била вече част от него и той не можел да го скрие. Никак не е малко божественото да слезе при теб.
До този момент от живота си Яги бил развил няколко много успешни бизнеса, но когато започва да преживява това състояние на блаженство, то го дарило и със способността дълбоко да прозира в съзнанието на хората и той усещал, че има нечестно предимство пред останалите. Решил да се оттегли от целия си бизнес, изграден с толкова усилен труд и издигнат от нищото. Започнал да пътува и скоро го връхлетяла вълна от спомени от миналите му животи.
- Скептикът в мен не искаше да вярва на нищо относно предишни животи - каза той. - Не бях човек, който вярва в тези неща. Не бях от хората, които дори влизаха в храма. Не можех да вярвам в нещо, което не можех да видя и да разбера. Последвах всички спомени, които ми се явиха. Отидох на местата, за които си спомних от предишните животи. Срещнах се с хора и направих много скептичен анализ на всички разкрития, които ми се явяваха. Това, което си спомнях, беше по-ясно и от ден, но моят логичен ум не го приемаше. Трябваше да премина през целия процес на доказване. От този момент нататък единствената точка от дневния ред на моя живот беше идеята да създам енергийна форма с огромни възможности, израз на състраданието на моя гуру от миналите животи. Сътворяването на тази енергийна форма включваше сложни вътрешни процеси и също такива невероятни завои и обрати във външния живот. Хората, които бяха свидетели на този процес, знаят най-добре какво се случи. Това е нещо повече от невероятна вълшебна приказка. Ако някой ми беше казал, нямаше да му повярвам. Това е всичко, което мога да кажа.
Силният вибриращ глас на Садгуру утихна, а аз усетих, че пространството наоколо е наситено с огромна сила, извън моите способности за възприятие и разбиране. Беше завладяващо. Когато бях в Индия, медитирах в храма, който приютяваше тази енергийна форма, наречена Дхианалинга: голяма цилиндрична структура с висок 24 метра купол, изградена от печени тухли, глина и други традиционни материали. Исках да зная повече за тази загадъчна структура, в която усещах такова невероятно спокойствие.
След като седяхме в дълбока тишина в продължение на известно време, най-сетне успях да намеря сили и да го попитам за първото и най-важно нещо, което напираше в главата ми:
- Но, Садгуру - казах аз, - защо всичко това се случи на вас? Защо бяхте избран за просветление и защо построяването на Дхианалинга стана целта на живота ви?
Той ми кимна закачливо:
- Ако наистина искаш да знаеш отговора на този въпрос - каза той, като погледна първо към часовника си, а после към гаснещия огън, - трябва да върнем този разказ няколко живота назад...
Като потвърждение на мисълта му, едри и тежки дъждовни капки закапаха в огъня и зацвъртяха и засъскаха като препържени гъби. Садгуру се усмихна широко, когато ние с Лийла скочихме и хукнахме към понтонната лодка. Той ни настигна и след това внимателно задържа ръката ми, когато посегнах към верижката с ключа, все още пъхнат в таблото за запалване.
- Погледни над езерото - каза Садгуру. Освен дъжда, мъглата беше станала толкова гъста, че не можехме да видим и на сантиметри пред нас. Имаше пелена - по-скоро непроницаема стена от дъжд. - Как ще се оправиш през това време? Нека да спим в лодката, вместо да се борим, за да се приберем обратно на кея и после в къщата.
Отворих уста, за да започна да протестирам, но той с усмивка ме накара да млъкна:
- Утре слънцето ще изгрее и ние много бързо ще се приберем. Защо тази вечер да се притесняваме за това? Ти помисли и взе одеяла, а покривът на лодката е подслонът, който ни трябва. Почивайте и утре с първите лъчи ще се върнем у дома.
В случай че не съм ви казала, мога да съм много упорита. Познавам езерото добре и си мислех, че можем да стигнем, така че трябваше да опитам. Но след тридесет или четиридесет минути опити да се справя с навигацията в безнадеждно непрогледната мъгла, аз се предадох. Садгуру беше прав. Нямаше начин да се приберем. Можех или да остана будна до края на нощта в търсене на къщата, или поне малко да поспим в лодката.
Изключихме двигателя и аз и Лийла се свихме под одеялото като моите два миниатюрни дакела.
Садгуру легна по гръб и веднага заспа.
И така моята втора мистична нощ запълзя към мокрото и мъгливо зазоряване. Заспах, чудейки се защо още се съпротивлявах дори и на обикновените неща, които казваше Садгуру.
При първия лъч светлина Лийла ме събуди. Лодката се беше блъснала в брега и тя искаше да се увери, че няма проблем. Проверих. Всичко си беше на мястото. И двете станахме и се огледахме. Бяхме спали само няколко часа и мъглата все още беше непрогледна.
След като се ориентирахме в обстановката, отправихме поглед към Садгуру, който все още спеше спокойно по гръб - в същата поза, в която беше легнал. Не беше помръднал и сантиметър. Като го гледах, казах на Лийла, че не се справяме много добре с грижите си за него. Тя кимна и каза:
- Знам. Не казвай на никого.
6.
НОЩ ТРЕТА:
„И СЕГА, ЙОГА“
Ние нямаме нужда от повече хиндуисти, повече християни, повече мюсюлмани; имаме нужда от повече такива като Буда, Исус, Кришна - истинските.
Тогава ще се случи истинската промяна.
И този потенциал е вроден във всяко човешко същество.
Садгуру
Докато аз и Лийла се взирахме в мъглата, която все още се стелеше над езерото и тази сутрин, и двете се чувствахме малко изтощени. А Садгуру, както винаги, се събуди абсолютно отпочинал и пращящ от енергия.
Беше шест и петнадесет. Слънцето започваше да изгрява, но го закриваше толкова плътен облак, че успявахме да видим на не повече от тридесетина сантиметра пред нас. Без да има от какво да се притесняваме, беше много очарователно да бъдем единствените в езерото, обгърнати от цялата тази гъста, бяла мъгла. Заседнали - не толкова близо до дома, колкото до острова с огъня, който бяхме напуснали преди няколко часа, - но завити безопасно в мъглата, бяхме свободни да продължим от мястото, където бяхме спрели. Като че ли не беше имало буря предната вечер.
Като се сетих за въпроса от предишната нощ - как Садгуру е станал този, който е сега, - реших, че не мога да го оставя да избледнее, както това всеки момент щеше да стане с мъглата, така че отново го попитах как го е направил. Как се е освободил и каква роля е изиграла йога в това.
Садгуру, който сякаш усещаше, че няма как да се измъкне, отговори:
- Йога влезе в живота ми много отдавна, дори преди сегашното ми тяло.
До известна степен знаех какво имаше предвид. Бях чувала някои разкази за миналите му животи; по-рано ми беше казвал, че просветлението в този живот е повече „спомен" за него и това беше всъщност неговият трети живот в просветление. Но, разбира се, аз исках да чуя целия разказ. Какви бяха другите му животи и как се свързваха с този, в който е гуру? Продължавах да настоявам и най-накрая странната приказка започна.
Когато Садгуру започна да говори, ние с Лийла отново поехме пътуването си в неговия очарователен, загадъчен свят. Чувствах се като че ли съм на някое древно място и изобщо не усещах, че се намирам на обвития в бяла мъгла бряг. Като че ли и околната среда се нагаждаше към разказа му.
Садгуру каза, че преди два живота е бил усърден търсач на божественото. Напуснал е дома си на седемнадесет и е станал скитащ садху. Пропътувал е пеш цяла Южна Индия, следвайки йога от традицията на Шива, и станал йогин, познат като Шива Йоги, наречен на името на първия йога учител.
В това прераждане като Шива Йоги Садгуру изцяло посветил живота си на своето освобождение, преследвайки целта на просветлението с усърдие и голямо постоянство. Пътуването му към освобождението не протичало в удобство. Той преминал през съкрушителни духовни дисциплини и често е бил без всякаква храна. Като резултат от своята целеустременост той става напълно завършен йогин.
В този момент помолих Садгуру да се върне назад и да ни каже защо е бил привлечен от йога, когато е бил Шива Йоги. Получих това, за което помолих. Невероятно, той отговори, като пренесе разказа малко по-назад във времето - преди почти четиристотин години, в началото на XVII век. когато е живял в Централна Индия като енергичен младеж, на име Билва.
Като вечния питащ, отново го прекъснах и го попитах защо всичките му животи са били в Индия. Той тайнствено отговори, че не са били всичките. Каза, че само последните три са били там и че преди дванадесет живота е бил в Африка. Каза, че само последните три живота са важни от духовна гледна точка. Започнах да се обърквам за броя на животите на това древно същество, а той продължи разказа си.
Каза, че Билва е бил изцяло отдаден, необуздан и упорит търсач на истината. Притежавал е яснота на виждането, което му помагало да прозира в сърцата на другите хора. Една от страстите на Билва били змиите и той бил змиеукротител в едно племе по времето, когато змиеукротителите са били считани за светци, докоснати от боговете. Те били магьосници, лечители и гадатели.
До ден днешен племената практикуват това изкуство. При едно от посещенията си в Индия видях племенен змиеукротител пред храм, където имаше много туристи и всякакви хора продаваха зеленчуци, дрехи, произведения на занаятите и различни други неща. Бях срещу него, но със задоволство отбелязах, че съм на достатъчно разстояние, когато станах свидетел на много странна случка. Този гол до кръста, дългокос индиец седеше на одеяло и си мърмореше неразбираеми думи и звуци. Когато започна да потропва бавно с крака по земята, към него започнаха да пълзят змии. За тридесет минути около него имаше дузина змии - включително и кобри, - които се промъкваха към него. Той ги събра в торбата си. Това беше странна гледка. Способността да укротяваш или да викаш змии предполага някакъв вид неизвестно, свръхестествено познание.
По време на този живот познанията на Билва за змиите били личностна черта, която го водила към по-висша духовност. Той бил смел и бунтуващ се младеж на двадесет и няколко години и неговото неподчинение ядосвало определени хора, което довело до ранния му край. Той бил завързан за дърво и оставен да умре от ухапванията на кобра. Отровата на кобрата съдържа мощни храносмилателни ензими, които бързо и болезнено разрушават тъканта, предизвиквайки масивен кръвоизлив, който се излива през аналния отвор.
Билва познавал всички змии и знаел какво щяло да се случи от ухапването на кобрата. Докато отровата се разливала по тялото му и той бил много близо до смъртта, заключил аналния си отвор - на йогийски език това се нарича муладхара банда - и започнал да се концентрира върху дишането. Билва не избрал съзнателно да контролира вдишването и издишването - духовна дисциплина от Крия йога, наречена Ана Пана Сати йога. Той започнал спонтанно да следи дъха си, защото искал да умре с колкото се може повече достойнство, а дишането било единственото нещо, което му оставало. Младежът следил дъха си и когато изпитвал разкъсваща болка, в резултат на това прекарал последните минути от живота си в извисено енергийно състояние. Когато умрял, той съзнателно напуснал тялото си.
Контролът на дишането при Билва бил милостив дар, казва Садгуру. Тъй като той умира съзнателно, започва един нов духовен процес, който прониква дълбоко в него и го променя по много начини. Това продължило и в следващия му живот и го отвело по пътеката на йога. Тогава той станал йогина, наречен Шива Йоги.
Шива Йоги е бил на много места и опитвал много неща, често гладувал и търпял физически трудности. Усъвършенствал се в най-различни изкуства, както и в тънкостите на йога, и въпреки това крайната себереализация му убягвала.
В този момент от разказа на Садгуру аз отново го запитах за определени детайли от йогата, която е практикувал Шива Йоги, тъй като днес той толкова много наблягаше на йога като средство за самотрансформация. Той ми отговори, че това, което правел тогава, не е от особено значение, защото не е достигнал мукти, или пълното освобождение от робство. Обаче чрез овладяване на определени страни на Крия йога, той придобил способности, които впоследствие му дали свободата и възможността да съществува без храна и вода в продължение на дълго време и да преминава през твърди предмети, като стени например. Преди всичко той придобил изостреното възприятие да вижда миналото, настоящето и бъдещето на даден човек. И все пак, тъй като крайната реализация му се изплъзвала, той таял известно негодувание и изгарящ копнеж по крайната цел.
Докато Садгуру говореше за Билва и за Шива Йоги, наблюдавах дълбокото му спокойствие и виещата се зад него мъгла. Приличаше на древна бронзова статуя, фигура от античността, чиито очи явно виждаха много повече от съществуващото в настоящия момент.
Докато седях пред Садгуру в океан от спокойствие, мислите ми се въртяха около прераждането. Несъзнателно, още когато за първи път чух за прераждането от учителката си по медитация, то имаше много повече смисъл за мен от идеята за един-единствен живот. Много четох за това, но впоследствие първоначалният ми плам се охлади. Миналото беше от значение за мен единствено за да разбера как съм стигнала дотук и доколко мога да се уча от него. Но сега, когато бяхме заседнали в мъглата с едно просветлено същество, което помнеше миналите си животи, исках да разбера как то беше успяло да стане такъв дълбок мистик и каква роля бяха изиграли миналите му животи в този процес.
- Прераждането е повече еволюция, отколкото каквото и да е друго - каза Садгуру в отговор на моя въпрос, преди да го бях задала. - Животните също еволюират, но след като си се родил човек, можеш да вземеш еволюцията си в свои ръце. „И сега, има и йога" - допълни той. - Можеш да ускориш своята еволюция с йога. Можеш от ограничено същество да станеш човек, който е изцяло отвъд всякакви граници. Йога не се отнася само до физическото и умственото благополучие, въпреки че лесно могат да се постигнат чрез нея. Йога разчупва ограниченията на това измерение и пренася човек в напълно различна сфера на живот - от физическия свят до друго съществуване, собствено. Това друго измерение е точно тук - то не е някъде другаде, - но е недостижимо за човека, прикован изпило към физическата си природа. Ако човек е напълно прикован към физическата природа, той се отъждествява с ограничени неща и се чувства неудовлетворен. В резултат започва да натрупва материални блага. Натрупването е в природата на ума. Когато умът е груб, той иска да натрупва материални неща. Когато еволюира малко повече, той иска да натрупва знания. Когато започнат да доминират емоциите ни, умът започва да иска да натрупва хора. Умът е събирач, винаги иска да прибира нещо. Когато човек започне да мисли или да вярва, че е поел по духовната пътека, тогава умът започва да натрупва така наречената духовна мъдрост. Може би започва да събира думите на гуру. Но каквото и да събира, докато не превъзмогне нуждата си да трупа - без значение дали това е храна, предмети, хора, знания или мъдрост, - няма значение какво трупаш, нуждата от натрупване означава, че има недостатъчност. Тази недостатъчност, чувството на неудовлетворение, е навлязло в безграничното ви същество само защото някъде сте се отъждествили с ограничени неща, които не са самите вие. Ако човек постигне достатъчна осъзнатост и преди всичко стигне до постоянна садхана (духовна практика) в живота си, съдът бавно и напълно се изпразва. Осъзнаването опразва съда. Садхана изчиства съда. Когато тези два аспекта се поддържат за дълго време, вашият съд се опразва. Само когато настъпи това пречистване, при вас слиза божествената благодат. Без божествената благодат никой доникъде няма да стигне. За да усетите тази благодат, трябва да се пречистите; вашият съд трябва напълно да се опразни. Ако не усетите благодатта, ако не приемете благодатта, ако не пречистите себе си, за да поемете тази благодат, тогава трябва да преследвате духовната пътека в продължение на много, много животи. Но ако се пречистите достатъчно, за да може божествената благодат да дойде при вас, крайната цел не е далеч. Тя е тук и може да бъде достигната. Може да бъде осъзната. Тя минава отвъд всички измерения на съществуването, на едно по-висше ниво. Не утре, не в друг живот. Това става жива реалност - каза Садгуру.
Докато седях, потънала в мисли, мъглата започна да се вдига и аз долових утринното чуруликане на птичките. Голяма синя чапла размаха криле и отлетя, като с праисторическия си крясък оповести зората на новия ден. Беше ми хладно и се загърнах с одеялото, чудейки се през колко ли живота трябва да мина, за да се пречистя. Не исках да се въртя като дете, качено на карнавална въртележка. Исках просветление в този живот.
- Защо ние имаме това желание за натрупване? - попитах Садгуру.
Той сведе поглед към ръцете си и отговори;
- Това усещане, че където и да отидеш, трябва да събираш колкото се може повече, е влязло във вас много отдавна. Основният виновник е образованието, което ви учи да трупате все повече и повече неща. Изучавате системни методи на събиране. Така може да живеете, но без значение какво събирате - предмети, хора, знания, власт или дори така наречената духовна мъдрост, те не могат да ви донесат освобождение.
Не могат и с една крачка да ви доближат до крайната цел. За да дойде необходимото осъзнаване и постоянно очистване на вашия съд, е необходима садхана, или духовна работа. Това е йога. Единственият начин да прескочиш линията на освобождението, без да преминаваш през борбата за осъзнаване, е да си толкова чист и невинен, че да си способен на пълно себеотдаване. Това е бхакти йога. Но мислещите умове не са в състояние да направят това. Отдаването не е нещо, което човек прави съзнателно. Когато имаш абсолютното желание и нямаш собствена воля и няма нищо в теб, което да наречеш себе си, тогава божествената благодат слиза при теб. Когато Исус казва: „Ела, последвай ме", почти всички, които приемат поканата му, са обикновени селяни и рибари. Образованите, изисканите и учените не отговарят. И разбира се, Исус ясно дава да се разбере, че само децата могат да влязат в царството небесно, което означава, че трябва да си невинен и като дете, за да извървиш пътеката на посвещението, вярата и отдаването.
Мислех си с тъга колко много от нас са изгубили дирята към истинската пътека на смирението. Не всички, разбира се. И все пак, изглежда, че много религии са се отклонили от учението, въз основа на което са били създадени. Садгуру разпери ръце, като че ли искаше да прегърне цялото утро. После каза:
- Винаги ще се придържам към пътеката на осъзнаването и садхана. Ако по естествен път прескочиш границата и преминеш от осъзнаване към от даденост, това е чудесно; обаче не може да се култивира. Култивираната отдаденост не е отдаденост, а само заблуда.
- Ами тогава как да го постигнем? - попитах аз.
Той продължи:
- Мрежата на робството се плете непрекъснато единствено чрез начина, по който мислим и чувстваме. Без значение дали го наричаме „осъзнаване" или не, това е само начин да започнем да създаваме разграничение между всичко, което мислим и чувстваме, и самите нас. Обръщаме се към садхана, защото тя е пътят за повишаване на енергията и ние можем да преодолеем ограниченията или тези механизми, с които сме се оковали в собствените си мисли и емоции.
- Чух, че наричате процеса на пречистване „разтваряне". Може ли да обясните какво имате предвид?
- Разтварянето не означава да се потопите в барел със сярна киселина - усмихна се той. - Личността, която несъзнателно сте създали, основно се управлява от инстинкта за самосъхранение. Вашата личност е маската, която носите за пред света, но тази личност или маска, чрез преживяванията, сте станали самите вие. Напълно сте се отъждествили с нея. Ако тази ваша грешна самоличност изчезне, блаженството ще бъде естествено състояние, тъй като това е вашата истинска природа. За да се представите пред света, винаги може да приемете образ според ситуацията, но не трябва да се идентифицирате с ролята, която играете.