ПАДАЩАТА КУЛА (БОЖИЯТ ДОМ)
След кабалистичното редуцира­не на 16 отново се връщаме към седмицата (1 +6 = 7), разбирана като мистично откровение, но и завършек. За шест дни Бог е създал света. И докато Колесни­цата бе разказ за победоносния финал, то Падащата кула е дра­матичният финал. Седем симво­лизира колкото сътворението, толкова и свършека на света. Не случайно в Апокалипсиса печа­тите, тръбите, чашите и още много други неща са белязани с това число. Очевидно след номеро-логичната окръгленост на седмицата не остава друго, ос­вен да дойде краят.

Шестнадесет обаче е и доста особено число, защото е съста­вено от 4 четворки, или цифрата на материята, умножена по себе си. Ако властолюбието, твърдостта, мощта и непреклон­ността на Императора се умножат по самите себе си, неиз­бежно ще получим Падащата кула. Крахът има много имена, но когато чуем „от високо ниско се пада” или „сгромоляса се”, значи нечия Кула е паднала.

Интересно е, че от 16 части се състои и пречупеният кръст, който, добър или зъл, обърнат на изток или на запад, е символ (или в лошия случай - е бил замислен като такъв) на мистичното обновление. Кулата също, макар и пречупена, крие зърното на обновлението. Въпросът е как ще ни хареса то.

Кулата на 16-ата карта е нарисувана с телесен цвят. От не­бето се стрелва огнен език, който разбива подобния на корона връх. Символът на земната власт се отчупва и отхвръква на­зад. Две фигури падат с протегнати надолу ръце сред зловеща феерия от кълбовидни отломъци: 13 червени, 13 бели и 11 сини, което означава, че бедствието не пощадява нито волята, нито невинността, нито чувствата. Късовете са общо 37, което се редуцира до 1. Това е числото на Бога, Първопричината или Създателят, и тук ни става ясно с кого си имаме работа.

Навярно образът на 16-ата карта е почерпан от Вавилон­ската кула, построена от потомците на Ной. „По цялата земя имаше един език и един говор. Като се дигнаха от изток, те намериха равнище в Сенаарската земя, и се заселиха там. И рекоха си един-другиму: хайде да си направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а зем­ната смола - вместо вар. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да са пръснем по лицето на цялата земя.

Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят, нека слезем и смесим там езиците им, тъй че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; а те спряха да зидат града и кулата. Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя и оттам ги пръсна Господ по цялата земя”. (Бит. 11:1-9) Името на Вавилон, или „Баб-или”, на акадски означава Божия врата, а на иврит „балал” е обърквам.

В Месопотамия тези многоетажни кули, наричани зигурати, съвсем не са били рядкост, защото това са местните хра­мове. Издигали са ги като връзка между небето и земята, а върховете им били овенчани със светилища. Ако Вавилон­ската кула е имала реален прототип, то тя е срутеният храм Етеменанки, който около 600 г. пр.Хр. цар Навуходоносор II възстановява, навярно заделяйки част от строителите, ангажирани по проекта „Висящи градини - чудо на света”. Тряб­ва да се отбележи обаче, че тези кули са били градени в про­слава на Всевишния, а не на собственото име. Притчата на друговерците навярно просто ги взема, за да разкаже за неуместната гордост на оня, който мисли, че с творенията си ще настигне Създателя.

В Кулата на Тарото небесното послание е видимо в жълто­червените пламъци, спускащи се от небесата. Това не е смут и разноезичие, а пълна и внезапна катастрофа. Но катастро­фа на какво? Кула не се издига за един ден. Тя е защита, неу­язвимост, висота и престиж. Тя е нещо, което човек гради, за да се предпази от променливия свят. Според бащата на инди­видуалната психология Алфред Адлер „цел на човешката душа е надмощието, съвършенството, сигурността, превъзходство­то”. Хората трупат пари, издигат грамадни къщи, колекцио­нират заслуги и демонстрират непреклонност понякога един­ствено, за да впечатлят другите или да чувстват приятното за­доволство от сигурността. Така всеки ежедневно строи соб­ствената си кула, макар и не от тухли и асфалт. Рано или късно обаче променливият свят нахлува между стените й, защото той е правилото, а Кулата е само съпротива срещу него. Тя не е нищо повече от камък с тленен цвят.

От психоаналитична гледна точка Кулата може да бъде при­ета като символичен образ на нарцисизма. Фройд определя първичния нарцисизъм като любов към собственото тяло, предшестваща любовта към другия. При вторичния нарци­сизъм индивидът възприема нещата от обективния свят като части от себе си и не може да схване, че предметите и постъпките на другите са отделни от него самия. Такъв човек става откъснат, суетен, самомнителен и честолюбив. Отнача­ло се вписва добре в социалния живот, но постепенно се за­тваря в Кулата на фантазиите си. Вторичният нарцисизъм може да се окаже, а може и да не се окаже клиничен.

Завършихме предишната глава с думите, че Дяволът е теж­ката каменна сграда, в която човек сам се зазижда. Той е струп­ване на бездуховна предметност, което пречи на озарението и рано или късно пламъците се появяват като спасение. На човек може и да не му е дадено с градежа си да стигне Бога, но Бог може да се спусне до него, за да го пресрещне. Разруши­телната светкавица може да е искрата на истинския живот и прозрението. Може да е озарението на мисълта, която ще от­мести каменния похлупак от овехтели предразсъдъци и ще съживи ума. Ако трябва да изобразим гордо изправен човек, на когото е хрумнала гениална идея, той сигурно ще прилича на Кулата.

Проблемът е, че трудно някой ще се раздели без болка с граденото през годините. Страданието от загубата е голямо, независимо дали мълнията удря за добро или не. И най-непо­носимите бракове могат да се разпаднат сред сълзи. Съпро­тивата на личността срещу съдбата в Кулата е огромна и това я прави най-мъчителната карта, независимо че вещае осво­бождаване - и след целия ад да започнеш на чисто.

Смъртта, Дяволът и Кулата показват, че във втората част от живота си човек обичайно среща много по-сериозни изпи­тания, отколкото в началото. След средната възраст му пред­стои да се раздели с не една обвивка, която е смятал за нераз­делна част от същността си. Но ако нямаше изпитания, как духът би научил кое да загърби, за да напредва все по-пречи­стен към Създателя си? Второто име на Падащата кула е Бо­жият дом и това не е ирония.

Не случайно атанорът, или пещта на алхимиците, в която изгаря шлакът и се смята, че стават трансмутациите на един метал в друг, често пъти се изобразява под формата на кула. По този начин се показва, че преобразованията имат само една посока - нагоре, от оловото към златото. Такъв е и пътят на човешката душа независимо от трудните пречиствания, през които преминава. Ницше успява да изрази това състояние осо­бено добре:

„Всяко нещо, което не ме убива, ме прави по-силен”.

Падащата кула в литературата: „Книга на Йов” от Биб­лията, „Едип цар” и „Антигена” на Софокъл, „Макбет”, „Крал Лир” и „Хамлет” (който е нещо като Падаща кула в забавен каданс) на Шекспир, „Идиот” на Достоевски, „Куклен дом” на Ибсен, „Дългият път на деня към нощта” на Юджийн О'Нийл, „Добми и син” на Дикенс. Няма добра трагедия, която да не поиска своя дял от „Кулата”. В по-приключенски вид заплаха­та от сриването на цял един свят се вижда в „Приказка без край” на Енде и „Властелинът на пръстените” на Толкин.

Падащата кула в киното: „Смело сърце”, „Зорба гъркът” „Роден на четвърти юли” „Титаник” и „Посейдон” като во­ден вариант на същото.

Падащата кула в историята: За съжаление, човешката история е поредица от Падащи кули, в повечето от които мо­жем да видим добра, вероятно духовна страна, само ако гле­даме с безсмъртни очи. А истината е, че в рамките на живота те всяват ужас. Бетховен оглушава, Борхес ослепява, Айрис Мърдок умира с разпаднат от болестта на Алцхаймер мозък.

Априлското въстание, Френската революция, Унгарското въстание от 1956 г. и последвалото нахлуване на съветските войски. Пражката пролет през 1968 г. и последвалото нахлу­ване на съветските войски. Земетресенията. Срутването на кулите на Световния търговски център като съвсем буквално преповтаряне на символизма.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: Пътуващият е пострадал ужасно, но сега вече се е освободил от затвора си и може да продължи напред.

Тълкуване при гадаене: Съдбата удря, без да преду­преждава. Крах, катастрофа, провал, скандал, развод, банкрут, падение, напускане на работата; но сред ру­ините на миналото може да се крие нова свобода. Вдъхновена, но пагубна за битието идея. Изригват дълго таени напрежения. Изнасилване, покушение. Болезнено разделяне с остарели възгледи. Гордост, егоизъм, мегаломания. Не предприемайте рисковани начинания. Няма нищо сигурно.