Звездата се скрива зад облаци, но това не означава, че е изчезнала

Медитация (Не четете, ако имате намерение да медити­рате, но още не сте го направили.)

При първото ми влизане видях Звездата да излива вода в езерото. Беше светлоруса и синеока, много млада. Изправи се и тръгна към мен. Постепенно аз започнах да старея, а тя да става все по-малка. Накрая протегнах сбръчканите си ръце и хванах бебешките й ръчички. Излязох от картата.

При второто ми влизане отново я видях край езерото. Зад нея се виждаше мастиленосиньо, обсипано с едри звезди небе. Тя ми даде знак да я последвам и се хвърли в езерото. Заплу­вах след нея и под водата се озовах сред огромни сини прост­ранства. Далеч под нас се виждаше долина с възвишения и каменен град. Всички прозорци бяха затворени с капаци. Спус­кахме се до дъното и тя отвори една врата. Вътре видях по­койния ми баща, седнал на стол срещу мене. Не знам защо, но това ми се стори някак нередно и макар че много исках да го видя, затворих вратата. Тя отвори друга врата и вътре видях триетажна торта със свещи, които някак горяха под водата, а наоколо бяха наредени живи скелети, готови да започнат празненството, когато дойде рожденикът. Затворих и тази врата и отворих друга, от която заструи червена светлина. Озовах се в стая за мъчения. От тавана висяха хора с вързани ръце и по изстрадалите им лица имаше кръв.

Когато отново излязохме на сушата, Звездата гребна вода в една от делвите си и ми я подаде.

- Пий, ще ти трябва.

С всички тези ужаси на дъното не исках.

- Пий - повтори тя - това е водата на здравето. Няма друга.

Остави ме с делва в ръка и изтича до дървото. „Ела да ти покажа нещо”, повика ме тя и бръкна с ръка в кухия му ствол. Вътре блестяха съкровища. Извади една златна паричка и ми я сложи в дланта. Видях, че съм стъпила на тънка пътека, която по-рано не бях забелязала. Виеше се нагоре по хълма и краят й почти докосваше най-едрата звезда в небето.

Момичето затвори шепата ми върху монетата и стисна ръцете ми в своите. Това ми приличаше на изпращане на дълъг път. Тогава забелязах, че тя е с почти бяла коса, а аз - с почти черна, тя е със сини очи, а аз - с кафяви, тя е изцяло гола, а аз - напълно облечена. Изпитах чувството, че се оглеждам в ня­какво негативно огледало, което добавя и допълнителни кон­трасти от себе си.

Разделихме ръцете си и излязох от картата.

Виждаш ли, дете, колко тела трябва да

изминем и колко редици от демони, и

каква последователност, и какви звездни

пътища, за да се отправим към Единст­вения?

Защото Доброто е неизбродно, безгранично и

безкрайно, а на нас ни се

струва, че има за начало знанието.

IV Кратер, или монада на Хермес към Тат

* * *

Сякаш аз бях човекът последен,

съблечен до голо, и земята бе

празен казан из небесния ад...

Аз нагоре вървях, а се спусках отвесно,

надолу, уж напред се стремях,

но се връщах отново назад.

Румен Леонидов Геена

Модерният човек, загубвайки увереност­та

в един бъдещ свят, е отхвърлен назад

към самия себе си, а не към този свят;

вместо да вярва, че светът е може би

потенциално безсмъртен, той дори не е

сигурен, че светът е реален.

Хара Арендт

Човешката ситуация

И единствено луната

втренчена в лицето ми

мълчи,

не иска да се махне.

Няма ли кой да затвори

тази проклета врата.

Владимир Левчев

Моят роден град

18. ЛУНАТА

Отново сме при деветката (1 + 8). Това е число пълноценно като деветте музи, деветте ангелски степени, деветте бога на Египет и деветте класи в Китай. Въп­росът е, че деветката и седмица­та си приличат по нещо, а то е, че след тяхната изчерпателност нещо свършва. Не случайно Питагор определя деветката като „предела на числата”, който за­тваря в себе си всички останали.

Девет аркана по-рано видяхме, че Отшелникът заключва един екстравертен цикъл от победонос­ни карти, уверени в себе си като неначенати бои за рисуване. От­шелникът беше първият знак, че светът е много по-дълбок от това, което се вижда на пръв поглед. След Колелото на съдбата чо­век навлиза в изпълнен с премеждия живот, който все по-мал­ко зависи от личните му предпочитания и все повече от волята му да продължи напред. Луната е следващата деветка по пътя към личната реализация и номерологично обещава нов прелом, но преди това трябва да се премине през изпитанието й.

А то е двойно, защото е второ. Отшелникът беше просто сам; Луната е белязана с цялата лудост на самотата.

На картата виждаме езеро, под чиито сини води се очерта­ват контурите на рак. Две кучета, или куче и вълк според някои тълкуватели, вият по-нататък едно срещу друго, а в далечина­та се възправят две крепостни кули. Независимо че помежду им остава тънка пътечка, те някак не създават усещането, че между тях се минава лесно. И над цялата, лишена от хора карти­на, грее Луната, която вместо да препраща отразените си лъчи към Земята, по-скоро смуче от нея енергия. Неестествено обърнатите нагоре капки светлина показват посоката на дви­жение. Те са точно осемнадесет - 5 жълти, 6 червени и 7 сини. Интелект, сила и чувства политат нагоре, попаднали в плен на обратната гравитация. Обичайните дневни закони не важат в нощта на духа. Лицето на Луната е синьо, което в случая озна­чава не толкова чувствителност, колкото ирационалност.

Езерото напомня водата в краката на Звездата, но тук чу­довищата от дъното са изпълзяли на повърхността. Ракът като астрологичен знак бележи движението на слънцето надолу след лятното равноденствие; според будистите символизира смъртния сън между две прераждания; а според инките е оня, който поглъща земния свят. Присъствието му до ръба на езе­рото показва, че стихията на несъзнаваното напира да нахлуе в сферата на разума.

Този, който успее да избяга от рака, се натъква на двойката озъбени зверове, които няма как да бъдат заобиколени. Куче­то, което съпровожда човека в живота, е и неговият водач в смъртта. От египетския Анубис, който превежда душите през мрака на отвъдното, до древногръцкия Цербер, триглавият па­зач между света на мъртвите и света на живите, кучето е ся­каш постоянният митологичен обитател на лунния свят отвъд физическото. Хеката, богинята на магиите, и Луната, в гроз­ната й тъмна фаза, има бойни кучета. Според тевтонските племена зловещото куче Гарм охранява входа към царството на мъртъвците, сковано от вечен лед и мрак. Вълкът пък е звяр, който напада изневиделица и е символ на космическото зло. Трудно е да се прецени дали верният пратеник на някой подземен бог или хищникът, който търси плячка за себе си, е по-страшен. По-важното е, че мисълта, населена с тях, не може да стигне далече.

Крепостните кули, които би трябвало да осигурят някаква защита, са не една, а две, поради което повече напомнят на гранична зона, отколкото на убежище. Това са психичните блокове на съзнанието, които привидно предлагат закрила, но всъщност са част от царството на Луната.

Вече става ясно, че 18-и аркан описва кошмара на душевната неустоичивост. Поради това, че Луната грее с отразена светлина, тя лесно може да бъде свързана с психичната про­екция. При нея индивидът приписва свои качества на другите хора и е склонен да ги мрази заради тях. За разлика от Кула­та, където човек пада отвисоко, Луната, като най-ниското не­бесно светило, е и най-ниското място, до което може да се стигне. Нисък дух, потиснато настроение, занижена способност за преценка, бездействие. Срещите с хора, които биха могли да разпръснат мрачното кълбо от илюзии, старателно се отбягват, макар че пленникът на Луната мечтае да се осво­боди. Страданието му е самотно и несподелено.

Депресия, илюзии, празни фантазии и страхове - това е изпитанието, през което трябва да се премине. Силата, с коя­то Луната тегли душата към себе си, може да се преодолее със запазване на частица ясен разсъдък, но, за съжаление, това качество ни изоставя първо, попаднем ли под влиянието й. За щастие Юнг разглежда депресията като състояние, при което психиката насъбира енергия. Бездействието, предизви­кано от нея, предшества активната творческа работа.

Във вселенски план Луната е измамността на видимия свят или това, което будистите наричат Майя (илюзия). Тя привързва сетивата на човека към себе си, така че да забрави духа. Вселената, изградена от време и пространство, или това, което наричаме „реалност”, е само воал, който забулва изво­ра на безвременната, безпространствена вечност. Луната е илюзията, с която вещите заблуждават човека, че са трайни, твърди и устойчиви, а всъщност са променливи и несъвърше­ни копия на идеята за себе си. Платон дава пример с кръга, който е съвършен по замисъл, но никога по изпълнение. Това обяснява защо дори при ясно съзнание и зорки сетива човек често пъти се чувства необяснимо нещастен.

Луната в своя растеж, пълнолуние и стареене открай вре­ме символизира цикъла на човешкия живот с раждането, възпроизвеждането и смъртта. Трите дена, в които липсва от небосклона, са се отъждествявали от древните народи с времето, в което душата чака новото си тяло - невидима, но съществуваща. След това Луната се завръща, растяща и възро­дена, за да съобщи, че смърт няма.

Като разпръсква мрака на нощното небе, Луната напомня за домашния светлик, който макар да не е слънце, осветява вътреш­ността на къщата или съзнанието. Поради това нощният свят на Луната е изключително субективен. Ако в по-благотворни­те си аспекти стимулира въображението и носи интуиции отвъд тук и сега, в по-неблагоприятните може да се окаже затвор. Хората на изкуството са по-податливи на депресии.

Пленниците на Луната могат да се страхуват, че са неизле­чимо болни; да се самообвиняват, че са некадърни; да смятат себе си за отблъскващи. Могат да са потиснати, да скърбят за нещо, което никога не са притежавали, или просто да нямат сили да се усмихнат. Винаги намирайте начин да им напомни­те, че имат да се преборят само с една заблуда.

Луната е свързана със среброто, което в скалата на алхи­миците е последното стъпало преди златото. То символизира пречистените чувства и когато наистина тяхната буря ни по­могне да ги изясним, Слънцето е на път да изгрее.

Луната в литературата: Тук всички варианти на заблу­дата, самозаблудата и лудостта са добре дошли. „Сто години самота” на Габриел Гарсия Маркес, „Немили-недраги” на Иван Вазов, „Примката на призрака” на Хенри Джеймс, „Орла” на Ги дьо Мопасан, „Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси, „Да убиеш присмехулник” на Харпър Лий, „Брулени хълмо­ве” на Емили Бронте. (Последната, естествено, спада и към Влюбените.) Фантастиката е в постоянна връзка с Луната: „Голем” на Густав Майринк, „Марсиански хроники” на Рей Бредбъри, „Соларис” на Станислав Лем, „Лявата ръка на мра­ка” на Урсула Ле Гуин.

Драмата, като пресечна точка на илюзиите, я представя съвършено: „Луна за несретници” на Юджийн О'Нийл зара­ди оплетените си емоции, „Лунната стая” на Валери Петров заради оплетените си фантазии, „Три сестри” на Чехов зара­ди оплетените си планове за живота. Тук спадат още „Живият труп” на Толстой, „Кълбовидна мълния” на Иван Радоев, „Трамвай-желание” и „Стъклената менажерия” на Тенеси Уилямс, „В очакване на Годо” на Бекет, „Бурята” (като място в плен на илюзиите) на Шекспир.

Луната в киното: „Сталкер”, „Матрицата”, „Лабиринт”, „Бялата стая”, „Дванадесет маймуни”, „Интервю с вампир”, „Клетката”, „Ванила скай”, „Специален доклад”, „Селцето”. „Лачените обувки на незнайния воин” и „Мера според мера” са примери от българското кино. „Светът наяве и насън” е образец на анимацията. „Маймунджулъци” беше неуспешен опит от осемнадесети аркан да се извлече комедия.

Луната в историята: Луната е по-скоро карта на личното изживяване. На социално ниво тя обикновено представлява труден за преминаване период, белязан от лъжи, девалвация на стойностите, несигурност. Такива са свободата на словото в България по времето на Тодор Живков; толерантността в Аме­рика по времето на Маккарти; народовластието в Германия по времето на Хитлер; качеството на живота по времето на Ста­лин; правата на човека в Северна Корея по времето на Ким Ир Сен; религиозната търпимост по времето на инквизицията.

Ключ към психологическото състояние на Пътуващия през картите: След радостта от проблесналата надежда Пътуващият се научава да се съмнява в мрака около себе си, защото той може само да го отклони или забави. Пътуващият открива, че има възможност да се бори с него, като го превръ­ща в изкуство.

Тълкуване при гадаене: Нищо не е такова, каквото из­глежда. Депресия, емоционално разстройство. Преди да обвините другия, поразровете собствените си чув­ства. Неизпълними желания; блянове. Излишни стра­хове. Необяснима тъга. Измама, самоизмама, илюзии. Скрити врагове, ласкателство. Полудялото въображе­ние е победило разума и сега направлява живота. Пасивна впечатлителност, фантазьорство, лудост. Дез­ориентация, объркване.