Предговор от доктор Сулема Леонор Саславски 1 страница
Хорхе Букай
Писма до Клаудия
На сина ми Демиан
Аз живея моя живот и ти живееш твоя.
Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти,
нито пък ти — за да сбъднеш моите.
Ти си ти и аз съм аз;
и ако случайно ти и аз се срещнем, ще е прекрасно.
А ако се разминем, нищо не може да се направи.
Фриц Пърлс[1]
Благодарности
Тази книга никога нямаше да се озове в ръцете ви, ако не беше съдействието на всички — повтарям, на всички хора, които съм срещнал в живота си. Всеки от тях е оставил у мен по нещо от себе си и това проличава във всяко изречение, във всяка дума, във всяка буква от тези писма. Искам да благодаря най-вече на:
Хули
Сесилия
Качо
Лита
Сусана
Диана
Роксана
и Перла.
Специални благодарности на пациентите ми, които са истинските автори на тази книга.
Всичко, което ще прочетете, съм го научил от тях, за тях и чрез тях…
Благодаря ви.
Предговор
Публикуването на „Писма до Клаудия“ е толкова важно за мен и толкова близко до сърцето ми, колкото бе издаването на „Нека ти разкажа“. Причините са много, но е достатъчно да кажа, че тази книга проправи пътя на всички останали. Нико-га преди това не бях мислил да напиша, камо ли да публикувам книги.
Подобно на повечето мои колеги в Аржентина, обучението ми като терапевт бе повлияно от школата на психоанализата. По онова време вярвах, че при сеанса с пациент намесата на терапевта трябва да е минимална. Ще призная обаче, че не ми беше лесно да остана безучастен и да наблюдавам как моята пасивност обрича пациентите ми на тягостно заточение. Хрумваха ми много неща, които можех да направя за тях, а и предполагам (срамувам се да го призная публично), че тогавашното ми желание да бъда център на внимание не успяваше да се примири с второстепенната роля, определена ми от ортодоксалния подход.
Ето защо често пъти, докато пациентът обмисляше следващото си изречение или докато говореше, аз пишех. Пишех това, което исках, но знаех, че никога няма да му кажа. Обяснявах какво според мен не беше наред при него, пишех стихове, които исках да му рецитирам, или просто споделях моя собствен опит по проблемите, с които той се бореше. Един ден, когато Естела пристигна в кабинета ми, реших да й дам — и аз не знам защо — това, което бях написал, размишлявайки върху предишния ни сеанс. Не бях подготвен за ефекта, който предизвиках. Естела не само че прочете писмото ми веднага (въпреки настояванията ми да го отвори, след като си тръгне), но и по време на целия сеанс работи с желание и енергия. Този епизод ме окуражи толкова, че — макар да не бе много лесно от техническа гледна точка — реших от време на време да нахвърлям по няколко думи за пациентите, които не успяваха да дадат всичко от себе си по време на сеанса.
Така в продължение на две години развих свой собствен модел на терапия, в който се включваха: писма до пациентите ми, планирана размяна на писма между мен и тях, както и препрочитането на стари писма, които те носеха в кабинета. Вълшебството на тази техника престана да действа, когато по време на групов сеанс една пациентка реши да покаже на друг пациент писмо, което й бях написал преди доста време. Той отговори на жеста, като й донесе моя приказка, съчинена за него седмици преди това. Участниците в групата, които бяха добре запознати с ефекта от тези писма, започнаха да си разменят текстове, получени от мен по време на индивидуалните сеанси. Аз бях категорично против, но пациентите ми вече бяха разбрали, че са зрели хора и че никой не може да им попречи да правят това, което искат, стига то да не е незаконно или неморално. Ето защо никой не ми обърна внимание.
През 1984-а, когато годишната работа на групата приключи, пациентите ми донесоха подарък — книга, която бяха изработили сами, състояща се от десетки листове хартия, захванати с телбод. В тази книга бяха събрали моите писма, писани за всеки от тях по време на индивидуалната терапия, и за моя изненада, запазени до едно.
— Хорхе — казаха те, — според нас това трябва да се публикува.
— Не се чувате какво говорите — отвърнах. — Вече ви казах, че всяко от тези писма е написано специално за някого от вас и има стойност само за получателя си. Не са предназначени за други хора и едва ли биха представлявали интерес за страничен човек, особено ако не е бил мой пациент.
— Този път грешиш — настояваха те. — Ние вече разпространихме тези писма сред приятели и близки и всички казват, че са им били полезни. Хорхе, публикувай книгата. В нея има неща, които могат да помогнат на много хора.
Благодарих им за подкрепата и обещах да помисля.
Когато се прибрах вкъщи, прочетох материалите, събрани от пациентите ми. Спомних си колко увлечен бях навремето по „Книга за То“ на Георг Гродек[2]и намерих някои прилики между нея и моите текстове. Може би, ако съберях всички онези писма и ги адресирах до един и същи човек…
Две седмици по-късно бях готов с новата книга, която нарекох Писма … Занесох я на секретарката на главния редактор в едно от големите издателства в Буенос Айрес.
Пет дни по-късно господин главният редактор ме покани да се срещнем. Явих се в кабинета му, изпълнен с несигурност и вълнение.
Накараха ме да чакам в малката приемна в продължение на четиридесет и пет минути, преди редакторът да се появи. Никога няма да забравя думите му.
— Виж, малкият — каза той (по онова време бях само на трийсет и четири години). — Две са нещата, които не се продават в Аржентина: психология и поезия. А в твоята книга има и от двете. Ако искаш да те публикуват, пробвай да напишеш роман.
Усмихна се без ирония и — почти със съчувствие — ми върна ръкописа.
Логично беше да се откажа от проекта и сигурно щях да направя точно това, ако не беше подкрепата на съпругата ми Перла. Тя направи разни сметки, обади се на няколко места, след което ми каза, че ако използваме всичките си спестявания (които не бяха кой знае какви), ще можем да отпечатаме около седемстотин и петдесет екземпляра в една квартална печатница.
Аз, разбира се, се съгласих веднага.
Три седмици по-късно на бял свят се появи първото и примитивно издание на „Писма до Клаудия“, което складирахме в гаража. Книгата бе отпечатана върху възможно най-евтината хартия, а корицата в два цвята (черно и отвратително бледорозово) бе мое дело. Двеста и петдесет екземпляра подарих на пациентите, подпомогнали и насърчили идеята, петдесет отидоха при близки и приятели, които се съгласиха да ги прочетат, а останалите петстотин разпространих сам, понесъл под мишница по десетина книги, които оставях на консигнация във всяка книжарница, изпречила се на пътя ми.
Това, което последва — появата на Мигел Ламбре, директор на издателство „Нуево Екстремо“, както и публикуването на следващите десет книги, е отделна история.
Пиша този предговор, защото искам да споделя с вас причината, поради която настоящата книга е толкова важна за мен. Точно затова не исках да нанасям значителни корекции в съдържанието й, въпреки че е изминало много време и има неща, с които вече не съм съгласен. Най-накрая, с този предговор искам да отдам заслуженото на моите пациенти от онова време, да изкажа признателността си на Перла и да благодаря на онзи главен редактор, който отхвърли ръкописа: без неговия отказ историята щеше да бъде друга, може би със също толкова щастлив край, но със сигурност далеч не толкова вълшебна.
Хорхе М. Букай
Нерха, 15 септември 2003 г.
Андалусия, Испания
Предговор от доктор Сулема Леонор Саславски
Не ми е лесно да пиша за книгата на Хорхе Букай. Тъй като не съм литературен критик, а писателка, смятам, че би било посредствено да се огранича единствено до литературната терминология и суетно да натрапвам собственото си мнение за тази книга. По-добре е сами да прочетете какво е написал Хорхе. Знам, че единственото, което си струва да кажа, е, че според мен книгата на Хорхе и самият Хорхе са едно и също нещо. Ето защо избирам да пиша за това, което е Хорхе, и за това, което разбирам аз.
Първият въпрос, който ми идва наум, е: Познавам ли Хорхе?
Не, макар да познавам различни негови страни. Нима е възможно да познаваме друг човек? Нито е възможно, нито е важно. Можем само да опознаваме себе си, и то постепенно. Но това също не е важно. То е удобно. То е . И тук се появява Хорхе.
Когато след известно увъртане ми каза, че иска да се учи край мен (оттогава минаха много години или по-точно — много животи), по някакъв начин усетих, че съвместният ни път ще продължи и в бъдещето ни, което междувременно се е превърнало в наше настояще.
Така започна нашият път, в болницата. Най-странното е, че нито Хорхе, нито аз имахме много вземане-даване с болниците (поне по онова време).
Знам, че докато вървяхме заедно по пътя, аз откривах себе си по-цялостно и по-добре. И така, докато опознавах себе си, се появи магията да „разбирам“ Хорхе. Да го познавам вече нямаше особено значение. При всяка наша среща виждам един нов Хорхе: когото не познавам, но когото разбирам .
Не мога да огранича Хорхе нито до името му, нито до поток от думи, които и бездруго няма да са достатъчни, защото чувството и знанието не могат да се опишат с думи; аз поне не знам как. Единственото, което може би знам, е, че когато става дума за Хорхе, става дума за любов.
Заедно сме извървели най-неподозираните пътища на любовта. Поправка — на ЛЮБОВТА. От най-абсурдните до най-нежните й форми. Имаше творчество. Имаше и празнота.
На моменти бяхме Хорхе и Хули, понякога бяхме Хорхе с Хули. Друг път Хорхехули, а после Хорхе… Хули. Но дори и в мълчанието, и в раздялата, не спирахме да се усещаме един другиго.
Не остана емоция, чувство или настроение, което да не сме преживели. Само тези, които познават истинската любов, ще разберат какво имам предвид; другите, които не са стигали по-далеч от усвояването на няколко коитални техники, ще дадат воля на тривиалното си въображение и ще изхабят ценна умствена енергия. Но ми се ще да вярвам, че те, въпреки всичко, също ще разберат.
За мен Хорхе беше нещо повече от син, защото го избрах. Казвам „беше“, тъй като вече е независим. Изпитвам такова щастие, когато го виждам да върви самичък, но заедно с това се натъквам на едно друго чувство — противоположно и неподозирано: носталгията от откритието, че синът ми вече не е син. Виждам го по-скоро като мое продължение, обогатен от противоречията и от съгласието на несъгласията помежду ни.
Още веднъж искам да помоля Хорхе да ми прости за това, че съм се родила преди него. Този факт винаги е предизвиквал недоволството му (както и моето) и въпреки че днес това няма значение, усещам, че все за нещо му е послужил.
Мисля, че общата ни история се основава по-скоро на бълнуванията на творческата лудост, отколкото на посредствените просветления на здравомислието. Ние обаче черпехме с пълни шепи и от двете (тъй като не ни бяха чужди).
Никога не съм разбирала значението на израза „има талант“. Знам, че Хорхе го има. Тази книга е предизвикателство, което — за наше щастие — той си позволи като израз на творческото си израстване. Започна с въображаемо трето лице и стигна дотам да поеме пълната отговорност (както винаги прави Хорхе) за дълбокото си вътрешно аз .
Накрая, ако читателите ми позволят, бих им дала следния съвет: прочетете тази книга поне два пъти. Първия път я прочетете така, както се чете всяка книга — от начало до край. После я прочетете отново, като понякога спирате, за да осъзнаете идеите, чувствата и понятията, на които Хорхе дава израз. В ръцете си държите нещо повече от книга на Хорхе Букай — в ръцете ви се намира едно послание до много хора, защото този е просто един от начините, по които общува Хорхе. Нормалните начини на общуване не достигат до него, нито до мен, нито до други хора. Тогава, както казват художниците, излизаме от платното, за да се срещнем по пътеките на живота, които сами прокарваме и които приемат различни форми, благодарение на които общуваме и даваме всичко, което имаме.
Такъв е Хорхе.
Такава е книгата му…
Д-р Сулема Леонор Саславски
Въведение
През 1923 г., преди да се посвети на фройдизма, Георг Гродек публикува „Книга за То“.
Книгата е написана във формата на писма, които главният герой, по професия психотерапевт, изпращал на своя приятелка. Измисленият персонаж от книгата на Гродек се нарича Патрик Трол.
Половин век по-късно, почти случайно, аз самият попаднах на Гродек, на Трол и на „Книга за То“. Чел съм я десетки пъти и винаги намирам в нея нещо добро, нещо ново и полезно; и всеки път я препрочитам с удоволствие.
Преди няколко години, по време на едно от чудните ми мислени пътувания из „Книга за То“, започнах да фантазирам…
Какво би написал Гродек през осемдесетте години, ако се захванеше с нова книга? Дали идеите му все още щяха да са силно повлияни от психоанализата?
Не , отговорих си сам.
И продължих…
Гродек вече не е между живите и Патрик Трол също си е отишъл с него.
Какви писма би писал в днешно време потомъкът на въображаемия Патрик Трол?
Желанието ми да открия тази книга ставаше все по-силно.
Една ноемврийска нощ през 1982-а седнах пред купчина бели листове и без много да мисля — мисленето не ми се удава особено, — започнах да пиша първото писмо от книгата, която вече живееше във въображението ми.
Все още помня какво си мислех в онази нощ: „Представям си, че съм потомък на Георг Гродек. (А нима, в известен смисъл, не съм?) Не, по-скоро съм потомък на Патрик Трол, чудесния терапевт от «Книга за То»… Представям си, че пиша на някогашна пациентка, която сега е моя добра приятелка… Заминала е някъде далеч. Въпреки това я помня съвсем ясно… Казва се Клаудия, като дъщеря ми… Нещо повече дори… Може би тази Клаудия е същата Клаудия, която след няколко години ще се роди като моя дъщеря… Клаудия, затварям очи и те виждам …“
Когато завърших първото писмо, запалих цигара и го прочетох, опитвайки се да забравя, че е мое. Днес се питам дали наистина е било мое.
Писмо 1.
Клаудия,
Затварям очи и те виждам. Виждам изпитателния ти поглед, дяволитата усмивка, интелигентното ти и красиво лице.
Как се радвам на писмото ти! Колко време мина, откакто напусна страната? Две години или три? Понякога ми се струва, че са изминали векове, а друг път имам чувството, че беше едва вчера, когато те видях да се качваш на самолета, за да започнеш един нов етап от живота си…
Помниш ли? В онзи ден, когато се сбогувахме, ти подарих „Книга за То“. На титулната страница написах: „Здравето се състои единствено в осъзнаването, че всичко е такова, каквото е“.
И така… Вярно е. Онзи Патрик Трол, който подписва писмата в книгата, е прадядо ми. Както обикновено, асоциативните ти способности и интуицията ти работят прекрасно. Винаги съм вярвал, че „знанието“ ти за нещата е едно от най-възхитителните ти качества.
Докато пиша това писмо, пред мен се появява образът на прадядо ми. Завиждам на таланта, на вещината му, на оригиналното му мислене и най-вече на творческата му сила.
Чудесно е, че мога да чета писмата му и да осъзнавам, че ги е писал, без да познава нито фройдистките теории за структурата на личността и за подсъзнанието, нито самата психоанализа.
Прадядо ми е изпреварил времето си, бил е агент на промяната . Възгледите му — несъмнено психоаналитични, макар той да не съзнава този факт или упорито да го отрича — са представлявали, по онова време, поредния символ на прехода между викторианската епоха и началото на индустриалната ера.
Теорията на психоанализата е била толкова революционна, че дори днес много от колегите ми продължават безрезервно да вярват в елементарните й постановки и все още смятат остарелите терапевтични идеи за свещени и недосегаеми.
Доста дръзко от моя страна, нали? Чувствам се малко нещо еретик — аз, нищо и никакъв трийсет и три годишен младок, си позволявам да критикувам „учителите“…
Но защо не? В края на краищата, ако Фройд, Гродек или Трол също се бяха спрели пред подобни аргументи, днес нямаше да можем да черпим от мъдростта им.
И така, напред! Колкото и да не е за вярване, че в думите ми може да бъде открита някаква мъдрост, също толкова невероятно е, че съм способен да се въздържа от каквато и да е „ерес“…
Истината е, че малко по малко осъзнавах колко остаряло е приложението на тези теории. Бих сравнил психоанализата с двигател „Форд 39“, монтиран в каросерия от 1984 година. Няма спор, че моторът е отличен и че с известно рационализиране ще може да задвижи автомобила. Но също така е вярно, че няма непременно да е най-подходящият, че едва ли ще е най-ефикасният и че никога няма да е най-бързият.
Това все пак не е причина да забравяме, че този двигател е основата, върху която са разработени всички останали. Повтарям: всички останали.
Както обикновено, никоя крайна теза не ми върши работа, за да онагледя това, което искам да ти кажа.
Не искам да си мислиш, че търся равновесие. Не! Равновесието е неподвижност, изравняване, еднаквост, смърт. Само мъртвото човешко същество е в пълно равновесие с физично-химичната си среда.
По-скоро съм любител на хармонията, враг на крайностите и привърженик на тезата, че е възможно А и анти-А да съществуват във взаимна зависимост. Нали си спомняш символа „ин-ян“?
Кръгът представлява цялост, пълнота, завършеност.
От гледна точка на статиката тази завършеност не е нито бяла, нито черна. За образуването й са необходими двете крайности — бялото и черното. Още по-интересно е, че при наблюдението на този древен символ забелязваме как нито бялото е напълно бяло (в него има черна точка), нито черното е напълно черно (тъй като съдържа бяла точка).
Ако към статичния поглед добавим движение и наблюдаваме динамиката, лесно можем да си представим как бялата точка в черната половина и черната точка в бялата се увеличават и заемат все повече място в противоположния цвят. Идва момент, когато всичко, което е било бяло, вече е черно — и обратно; това продължава само миг, защото в следващия момент в бялата половина се ражда черна точка, а в самия център на черната половина се появява бяла точка.
Нищо не е абсолютно… Нищо не е постоянно… (Нито дори това изречение.)
В края на краищата няма светлина без мрак, няма смелост без страх, няма близо без далече — нищо не може да съществува без своята противоположност.
В момента се чувствам както при срещите ни в кабинета, когато давах воля на истинското си аз, тук и сега, без да се старая да съм последователен, да съм разбираем или да съм каквото и да е. Когато просто бях .
Понякога, когато успея да се оставя на чувството, че съм , се свързвам с усещането за пълнота, покой и любов, което изпълва цялото ми същество и започва да се излъчва от мен.
Вратата към това чувство ми отварят не-условностите, не-мисленето, не-предвиждането…
Току-що осъзнах, че ключът към тази врата е не-то . С други думи, нищото, плодотворният вакуум — единственото място, където мога да поема всичко, защото имам място за всичко.
Кришнамурти[3]казва: „Чашата е потребна само тогава, когато е празна“. Спомням си колко объркан се почувствах първия път, когато прочетох тази мисъл, как не успявах да разбера смисъла й. (Колко пъти съм се губил в търсене на смисъла, опитвайки се да го открия чрез интелекта, чрез компютризираната част от съзнанието си:
Бинг! Банг! Тряс! — Ама че работа!)
И така, разрешението — отново — бе да се почувствам чаша. Да си представя, че съм чаша. Чаша, която е пълна… Пълна с мляко, помислих си аз… Млякото е полезно, хранително, важно, насъщно. Какво друго можех да си представя, че ме изпълва — мен, който бях толкова всемогъщ?
Представих си как дарявам съдържанието си там, където е най-потребно. И тук се натъкнах на изненада — нямаше как да даря съдържанието си, без да се изпразня от него. Но нали, ако го направех, вече нямаше да бъда пълна чаша … Още по-зле се почувствах от факта, че можех да бъда използван само за онова мляко — топло или студено, прясно издоено или вкиснало… За нищо друго.
Не! Не това исках за себе си.
Не това искам сега за себе си.
Искам да се изпразня…
За да мога да се напълня…
За да не съм никога пълен…
За да бъда себе си…
За да живея…
Дано да не изтървеш нишката на брътвежите ми, когато четеш това писмо… Но може би, в края на краищата, това не е толкова важно. Може би не говоря на теб, а на себе си . Може би ти си само оправдание — най-прекрасното оправдание — да съм тук и сега, с теб.
Писмо 2.
Ти май все още вярваш, че въпросът защо? служи за нещо!
Е, истината е, че все за нещо служи…
Служи, за да давам обяснения…
Да се оправдавам…
Да не поемам отговорност за постъпките си…
Да се крия зад думите…
Да се извинявам…
Да отричам чувствата си…
Да сравнявам настоящето с миналото…
Да не живея тук и сега.
Има огромна разлика между защо? и по-конструктивните въпроси как?, какво?, кога?, с каква цел?!
Понякога мисля, че защо? е най-сериозният порок на психоанализата. С безкрайното си връщане към миналото тя започва да наподобява на археологията, на въображаема колосална конструкция, основаваща се на предположения и „находки“, които подхранват тези предположения.
— Как така „предположения“? Историята не е измислица!
— Добре, докажи ми, че 1492 година наистина е съществувала.
— Мога да ти покажа книги, които датират от тогава.
— Това достоверно доказателство ли е?
— Ами… не е точно доказателство.
— Добре, да вземем период, който не е толкова отдалечен. Как би доказала, че преди сто години светът действително е съществувал?
— Мога да ти покажа снимки, вестникарски изрезки, дрехи…
— А как ще докажеш, че си живяла?
— По същия начин, както и със спомените ми.
— Добре. Сега помисли за света такъв, какъвто го познаваш — с всичко, което притежава, включително руини, снимки, книги, дори собствените ти спомени… Този свят е истински, съществува тук и сега. Можеш ли да ми докажеш категорично, без най-малкото съмнение, че същият този свят не е бил създаден преди пет години?
— (Смущение …) Може би няма да мога да го докажа категорично. Но все пак имам спомените си!
— А нима е невъзможно спомените ти да са лъжливи, да са били предизвикани по изкуствен начин?
Ницше има един афоризъм за паметта и гордостта, които спорели: паметта твърдяла, че нещо се било случило по определен начин, а гордостта настоявала, че в никакъв случай не било така. Спогледали се… и паметта се признала за победена!
В края на краищата дори собственото ни минало е предположение, фантазия, обяснение за това как фактите са се превърнали в това, което са днес.
Освен това спомените ти съществуват тук и сега. Не там и тогава.
Спомените са полезни — това е вярно. Полезни са понякога.
Но не и когато животът ми се крепи на тях.
Не и когато завися от тях.
Когато казвам: „Мен така са ме учили…“
„Винаги съм го правил така…“
„Вкъщи беше така…“
Томас Харис[4]дава следния пример:
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
В дома на младото семейство.
Жената е поднесла вечеря за съпруга си — великолепен свински бут на фурна, какъвто приготвя за първи път.
Той (опитва ). Много е вкусно. Защо си отрязала връхчето?
Тя. Свинският бут се приготвя така.
Той. Не е вярно. И друг път съм ял печен бут и е бил цял.
Тя. Възможно е, но като се отреже връхчето, става по-вкусен.
Той. Глупости! Защо?
Тя (колебливо ). Мама така ме е учила…
Той. Хайде да идем у майка ти!
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
В дома на тъщата.
Тя. Мамо, как се приготвя свински бут на фурна?
МАЙКАТА. Бутът се подправя, отрязва се връхчето и се слага във фурната.
Тя (към него ). Видя ли?
Той. Госпожо, а защо се отрязва връхчето?
МАЙКАТА (колебливо ). Ами… за да се подправи, да се опече… Майка ми така ме е учила!
Той. Хайде да идем у баба ти!
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
В дома на бабата на момичето.
Тя. Бабо, как се приготвя свинският бут на фурна?
БАБАТА. Подправям го хубавичко, оставям го да престои три часа, отрязвам му връхчето и го пека на бавен огън.
МАЙКАТА (към него ). Видя ли?
Тя (към него ). Видя ли?
Той (упорито ). Бабо, с каква цел отрязвате връхчето?
БАБАТА. Ами че отрязвам връхчето, за да може да влезе във фурната. Печката ми е много малка…
Завесата пада.
Смятам този пример за показателен и убедителен.
Сега задачата се променя: как да различа полезния спомен от глупостта? Как да разгранича познанието и опитността от предразсъдъка (с други думи, от това да съдя предварително )? Може би в това се състои основното предизвикателство пред всички нас, които се опитваме да живеем живота си тук и сега.
Съзнавам, че мога да ти помогна само с няколко насоки:
1. Опитността се изживява с цялото ни същество (холистично , както би казал Фриц Пърлс). Предразсъдъкът, от своя страна, се ограничава само до разума.
2. Опитността може да се поставя под съмнение непрекъснато, без това да ми носи конфликт. Предразсъдъкът е безапелационен и не търпи преразглеждане.
3. Опитността се свързва с мен при всяко следващо преживяване. Предразсъдъкът избягва контакта с мен.
4. Опитността обогатява възприятията ми, чувствителността, преживяванията и въображението ми. Предразсъдъкът ме смалява и капсулира. Казано накратко — предразсъдъкът ме превръща в роб на условностите.
Ще се върна към предишното си писмо. Ако идеята за здравето включва тази за свободата, не може и дума да става за терапия, ако не е налице освобождаване от условностите .
Не се съмнявам, че първоначалното намерение на психоанализата е било да освободи индивида от условностите. По мое мнение обаче някои колеги само успяват да заменят нездравите условности с други, „по-здравословни“, но все пак условности.
Това, към което се стремим аз и други като мен, е да освобождаваме хората от условностите. Да върнем на човека изконната му свобода, способността му да решава, да действа, да живее… Да му върнем способността да избира.
Да избира и да бъде отговорен за избора си.
Говоря за ИЗБОР, не за предпочитание. Не става дума за това да отхвърлям нежелателните алтернативи и да се спра на тази, която остане последна.
Нека си представим път, който се раздвоява. Едната пътека е покрита с кадифе, а другата — с тръни. Аз тръгвам по кадифената, защото не искам тръните да ме наранят; ти също тръгваш по нея, но защото те запленява мекотата на кадифето. Ти избираш, аз предпочитам.
Отклоних се…
Когато действията ми са продиктувани от родителска заръка, от морална повеля, социален принцип или религиозна норма, не поемам отговорност за тях! („В края на краищата — залъгвам се аз — този, който се подчинява, никога не греши“.)
Когато обаче съм зрял човек, когато съм себе си, когато не се самозалъгвам, аз пак мога да имам родители, морал, общество и религия, но нямам нужда да търся в тях оправдание или убежище.
Избирам и поемам отговорност за избора си.
Но нека внимавам какво избирам! С избора си поемам отговорност за всичко, което правя, и за всичко, което казвам, поемам отговорност за всичко, което не правя, и за всичко, което премълчавам; единственото, за което не нося отговорност, е това, което чувствам. (Да , отговорен съм за това, което правя с чувствата си, но не и за това, което чувствам.) Защото аз не избирам това, което чувствам, защото не мога да направя нищо, за да го променя.
Нека се върна на въпроса ти…
Питаш ме защо избрах да бъда лекар.
Точно в този момент мисля, че не знам защо; а и да знаех, бих искал да го забравя. Но ако, вместо това, ме запиташ с каква цел избрах да стана лекар, знам точно как да ти отговоря: избрах да стана лекар, за да израствам по този начин .
Писмо 3.
Скъпа приятелко,