Предговор от доктор Сулема Леонор Саславски 3 страница
Една вечер, след края на представлението, някой ме запозна с доктор Саславски. Заговорихме се и тя спомена, че е лекар психиатър. Аз й казах, че до дипломирането ми остават три изпита и че желанието ми е да специализирам психиатрия.
Хули ми подаде визитната си картичка.
— Ако искаш, обади ми се в болницата, след като завършиш — каза тя. — Може да постъпиш в екипа ми.
Дипломирах се на двайсет и трети май същата година, което се падаше петък. В понеделник, на двайсет и шести, отидох в болницата да потърся доктор Саславски. Хули беше на сутрешна визитация. Чаках я два часа. Когато ме видя, веднага си спомни за мен и за поканата, която ми бе отправила. Попита ме какво искам. Отговорих, че ми е предложила да започна работа в болницата и че…
Прекъсна ме и отново ме попита какво искам. Казах, че тази болница се слави с добрия си отдел по психопатология, поради което…
Хули въздъхна, взря се в мен и за трети път ме попита какво искам.
— Да се уча — отговорих.
— Добре. Утре в седем и половина да си тук.
Двете години, които прекарах в болницата край Хули, бяха трудни и плодотворни. Един ден, два месеца след като бях започнал работа, ни извикаха да прегледаме пациент, приет в Обща хирургия. Хули го разпита, прочете историята на заболяването, поговори с лекуващия лекар и след това назначи лечение. Излязохме от болничната стая и се запътихме към кафенето.
— Аз не бих предписал медикаментозно лечение — обадих се.
Хули се закова на място, обърна се към мен и каза:
— Ти не. Аз да.
(Минаха години, преди да проумея това нейно „педагогическо поведение“.)
Когато напуснах болницата, престанах да се виждам с Хули. Години по-късно Лита ме помоли да й препоръчам добър терапевт жена. Тъй като много обичам Лита, си казах: „Трябва ми не просто добър терапевт, а най-добрият“. Кой беше най-добрият? Доктор Саславски, разбира се. Потърсих я. Открих телефонния й номер в справочника на някаква благотворителна организация. Обадих й се. Уговорихме се да се видим в единайсет часа в една зимна съботна сутрин.
Когато приключихме с разказите на най-важното, което ни се беше случило, докато не бяхме се виждали, минаваше девет сутринта в неделя.
Докато обсъждахме работата, аз й разказах подробно за методите, които прилагах върху пациентите си.
— Че това е гещалт — каза Хули.
— Какво?
— Гещалт.
— Въобще не знам за какво ми говориш.
Изправи се, запали цигара, дойде до мен и ме целуна.
— Мисля, че ще ти се отрази добре да се запознаеш с философията на гещалтизма — каза Хули.
Както винаги, дори не изчака да отговоря (може би вече знаеше какъв щеше да бъде отговорът ми), а отиде до лавиците с книги и започна да вади разни томове.
— Тази, тази, тази не, тази по-нататък, тази също, тази, тази, също и онази…
Върна се към креслото, като едва крепеше купчината книги.
— Прочети ги и после ще говорим. Започни с тази. — И ми посочи „Първата и последната свобода“ на Кришнамурти.
— Какво общо има терапията с индуистката философия?
Хули запали нова цигара (така и не разбрах как успява да ги пуши толкова бързо) и само повтори:
— Прочети ги и после ще говорим.
А аз, колкото и да бях непокорен, скептичен, недисциплиниран и чешит, бях всичко друго, но не и глупак — започнах да чета…
Така открих Кришнамурти.
Находката беше безценна. Такава яснота, такава дълбочина, такова проникновение… Бях очарован.
Кришнамурти казва: „Няма значение дали се съгласяваме един с друг. Няма значение дали ще запомните това, което казвам. Не ме изучавайте, не ме следвайте, не ми се подчинявайте. Просто позволете нещо да премине между вас и мен“.
И нещо наистина премина между него и мен.
Писмо 10.
Клаудия,
Развълнува ме идеята ти да подредиш тези писма и да ги запазиш, за да може някой някога да ги прочете отново.
Истината е, че не знам каква стойност би имало това, което ти казвам. И все пак ми харесва да си представям, че един ден някой може да чете тези записки.
Може би точно така се е родила „Книга за То“ на моя прадядо. Половин век по-късно аз самият прегръщам тази идея и малко по малко я превръщам в мечта.
Сега позволявам на мечтата да свие гнездо у мен. Мечтата придобива форма, укрепва и се превръща в желание.
Ако поливам желанието и се грижа за него, ако го оставя да расте на воля, в един момент то се превръща в проект. Когато това се случи, ми остава само да изработя план за действие: първо стратегия, после тактика за действие и накрая самото изпълнение.
Тази последователност — идея, мечта, желание, намерение, план, стратегия, тактика и изпълнение — е най-здравословният начин да конкретизирам намерението си в определено, съответстващо на него поведение.
Колко по-различно е намерението (то предполага начало, поглед напред в бъдещето) от очакването (асоциацията е „чакане“).
При очакването моето поведение е пасивно — просто чакам нещо да се случи.
Поведението ми е обусловено от различните преживявания, които служат за връзка между собствената ми личност и намерението или очакването.
Както вече ти казах, намерението е отговор на определено желание („искам нещо“, „бих искал“, „ще ми се“).
За разлика от него, очакването се свързва с дадена нужда („имам нужда“, „за мен е много важно“) или с нещо, което съм приел за нужда, макар в действителност да не е.
Идеята за нуждата (и какво представлява тя) е поредната клопка от семейството на „трябва да“. Помниш, нали?
ПАЦИЕНТЪТ: Имам нужда да поговоря с Марта.
Аз: Имаш нужда?
ПАЦИЕНТЪТ: Да, за мен е жизненоважно.
Аз: Какво ще стане, ако не говориш с нея?
ПАЦИЕНТЪТ: Ами… Ще се почувствам много зле.
Аз: Животът ти ще бъде ли поставен в опасност?
ПАЦИЕНТЪТ: Да.
Аз: Не ти вярвам.
ПАЦИЕНТЪТ: Точно животът ми… едва ли.
Аз: Сравни „нуждата“ си от Марта с нуждата си от кислород например.
ПАЦИЕНТЪТ: Е, разбира се, че е различно.
Аз: В такъв случай можеш ли да се изразиш по друг начин?
ПАЦИЕНТЪТ: Бих искал да говоря с Марта.
Аз: Още.
ПАЦИЕНТЪТ: За мен е много важно да говоря с Марта.
Аз: Още.
ПАЦИЕНТЪТ: Ще ми се отрази добре да говоря с Марта.
Аз: Тук отново имаме предразсъдък. Ще ти се отрази добре, казваш. Ами ако Марта те прати по дяволите? Пак ли ще ти се отрази добре?
ПАЦИЕНТЪТ: Не, разбира се, но аз искам да говоря с нея.
Аз: Повтори го.
ПАЦИЕНТЪТ: Искам да говоря с нея.
Аз: Това как ти звучи?
ПАЦИЕНТЪТ: Добре. Много добре.
Аз: Опитай се да установиш дали привидната ти нужда не ти помага да се скриеш от самия себе си. Когато казваш „имам нужда“, не поемаш отговорност (етимологията на „отговорност“ е свързана със способността да отговаряме). Нуждата изглежда като нещо, което е извън мен. Аз нямам нищо общо, само се подчинявам на нещо, което е жизненоважно за мен. За разлика от него, аз искам е израз, в който участва цялото ми същество.
Аз искам изразява избор.
Всички тези доводи ясно показват, че когато се нуждая от нещо, създавам очакване. Очакването не се свързва с план за действие, а единствено с двузначно поведение спрямо това, което би се случило: от една страна, натрапчивото желание то да се случи, а от друга — страхът да не би това да не стане.
Ако изживявам желанията си като необходимост и не получа очакваното, аз се обричам на унищожение.
Между другото, този пример ясно онагледява начина, по който създаваме собствените си страхове. Страхът винаги е измислица на съзнанието, „чувство на провал, дошло от миналото, което проектираме в бъдещето“.
Както вече ти казах, ако единствената действителност е настоящето, то тогава всичко, което проектирам в миналото и в бъдещето, е продукт на ума ми и следователно не съществува .
Ако се разбунтувам, се изправям срещу заплахата да ме обземе „безнадеждност“, която не се изразява в липсата на надежда, а по-скоро в безкрайното лутане между надеждата и убеждението, че тя няма да се сбъдне.
Мнозина ще се съгласят, че това ни обрича на безкрайно мъчение.
Съществува и трета възможност: истинската безнадеждност. С други думи, пълното отсъствие на очакване: когато не очаквам нищо от бъдещето си.
А защо да не позволя на всичко, което ми се случва, да ме изненадва? Защо да не живея всеки миг от живота си, без да се надбягвам с настоящето — и вместо това да чувствам пълноценно онова, което ми се случва тук и сега ?
Ако се съсредоточим върху тази мисъл, непременно ще си кажем: „Много е трудно“. Да, много е трудно. И какво от това?
Много по-лесно е да не се обвързваме с действителността. По-лесно е да избягаме в миналото или в бъдещето. По-лесно е да посрещаме всяка ситуация, след като сме си я представили стотици пъти и сме премислили всички алтернативи… Още по-добре е, ако сме ги прехвърляли в ума си хиляди пъти… Дори милиони, нали?
Защо не се посветим единствено на това да планираме, да си представяме? Да мислим! Или да се молим на добрия Господ или на съдбата да не ни забравят; да гадаем бъдещето с помощта на пророчества, астрология или ясновидство и така да сме винаги добре подготвени за онова, което предстои.
Всичко това ми напомни на онзи стар виц за човека, който бил на посещение в една лудница и видял как пациентите скачали в басейна с вик: „Колко ще е хубаво в четвъртък!“. Човекът се приближил към един от санитарите и го попитал:
— Какво ще се случи в четвъртък?
— В четвъртък ще напълнят басейна с вода — отговорил санитарят.
Писмо 11.
Клаудия,
Щастието се състои в това да позволим на всички случки да се случат.
Написала го е Бари Стивънс[9].
Сега го пиша аз…
Сега тази мисъл става моя…
Сега е моя.
„Щастието се състои (да!) в това да позволим на всички случки да се случат“.
Писмо 12.
Мила приятелко,
Права си. Животът не е лесен… Но пък е толкова красив, че именно красотата му го прави лесен.
Понякога нещата, с които съм се заел, се усложняват и не се получават. Тогава ми е от полза да наблюдавам онова, което се случва, и да участвам в него, без да се насилвам да проявявам геройство. (Не вярвам в геройствата.)
Почти винаги се случва нещо. Ако съм търпелив, успявам да пристъпя в следващия момент, където се оказва, че късче от всичко, което не се е получило, ми е полезно; нещо в него ме обогатява; цялата ситуация ми помага да израсна.
Нека за момент предположим, че наистина си се объркала.
Е, и?
Какво се случва с объркването ти?
Изживяваш го като грешка.
Грешката е провал.
В провала се съдържа предварителното очакване, че ще успееш.
Очакването е предразсъдък.
Предразсъдъкът е условност.
Условността не е нищо друго, освен врата, която затварям за себе си.
Ако изживяваш всяко объркване като грешка, всеки път затваряш една врата пред себе си.
Объркването е просто част от процеса на научаване (ако не бъркам, няма как да израствам).
Объркването е възможност да направя нещо по нов начин, да проявя творчество. Когато бъркам, аз осъзнавам собствената си смелост, а понякога — дори собствената си глупост.
Глупостта ми! Познавам много малко хора, чиято глупост може да се сравнява с моята, когато реша да я извадя на бял свят. Най-лошото от всичко (или най-хубавото от всичко) е, че колкото повече се забавлявам с глупостта си, толкова повече я поощрявам и тя продължава, продължава и продължаааааааавааааа…
Единствената причина, поради която се ядосвам, когато сбъркам, е страхът от критиката: страхът, че околните ще ме критикуват, че ще разберат — какъв ужас само!, — че не съм безупречен . Как може да ги разочаровам така? Питам се дали околните въобще вярват в моето съвършенство, или тази вяра е само моя. Дали не другите, а аз ще се окажа разочарован?
Така или иначе, никога не съм сигурен дали чуждата критика е насочена към мен. Когато ме критикуваш, може би всъщност критикуваш някаква моя черта, която ти също притежаваш и която не ти харесва.
Има логика.
Всеки път, когато установя, че нещо у другите не ми харесва, се замислям коя моя черта виждам отразена в тях.
Поведението на околните ме ядосва тогава, когато установя, че аз правя или бих могъл да правя, ако поискам, същите неща, но не си го позволявам.
Както казва Хю Пратър[10]: Никога не се ядосвам на камъка, освен ако не се намира на пътя ми.
Между другото, това е един чудесен метод (метод?) да потърся в себе си онази част от личността си, която не си позволявам да покажа на околните.
Коя моя черта е отразена в поведението на Еди-кой си, че то толкова ме дразни?
Изхождайки от този въпрос, критиката ми към другия става много по-адекватна, тъй като всъщност не е насочена към него, а към мен — а пък аз така треперя над собственото си благополучие и се опитвам да не си причинявам болка.
Чувам те как питаш:
— Винаги ли критикуваш нещо, свързано със самия теб? В такъв случай това, което казваш, никога няма дами бъде полезно! Общуването с теб не ми носи нищо. С какво ми помагаш, ако ме използваш единствено като екран, на който проектираш собственото си поведение?
Не бързай…
Първо, ако ти самата си склонна към разсеяност, със сигурност си избрала мен за свой екран, защото съм добър екран за действията ти; по някакъв начин ти също проектираш онова, което — къде лесно, къде не чак толкова — ще се събере върху мен. Второ, ако критиката ти ме вбесява или предизвиква у мен отбранително поведение (обяснения и оправдания), за мен това е потвърждение, че тя се свързва със собствените ми тъмни страни или със собствената ми критика към моето поведение.
Нека да допуснем, че критиката ти е само отражение и не се проектира върху мен; тогава не чувствам нищо, не се ядосвам, не се защитавам, не се опитвам да докажа грешката ти… Ако те обичам и ме е грижа за теб, най-доброто, което мога да направя, е да ти помогна да видиш, че това, което ми казваш, вероятно е свързано и с теб.
Първият път, когато осъзная, че критиката към теб всъщност е критика към самия мен , е вълшебен. Пред нас като по чудо се открива примамливият път към един приказен свят — светът на онова, което приписваме на околните.
Срещата с другия ни носи проекция, интроекция[11], фантазия, самоопределяне, критика и любов.
Да, точно така. Как обикваме другия? Всичко започва от механизма на проективната идентификация (ако предпочиташ, нека уважим реда на фактите и да го наречем механизъм на идентификационна проекция).
Всичко започва, когато се изправя срещу друг човек, у когото виждам (без значение дали ги има или не) черти, досущ като тези, които притежавам самият аз. Това е първата стъпка — проекция.
След това, понеже другият е като мен (притежава същите черти), разпознавам себе си у него — фаза на идентифициране. „Другият и аз сме едно и също нещо“, „все едно сме едно“.
Обиквам тези негови черти, които обичам и поощрявам у себе си; намразвам онази негова страна, идентична със страната, която отхвърлям и ненавиждам у себе си.
За щастие, когато тръгнем по този път на истината, връщане назад няма. Този път никога не свършва.
Мъдрата природа ни е сложила устата отпред , а задника отзад . Устата, за да събира всичко, което срещнем по пътя си (без значение дали можем да го използваме или не), а задника — за да изхвърля онова, което не можем да оползотворим.
Метаболизъм в най-чиста форма.
Усвояваме това, което можем да асимилираме и употребим. Останалото отделяме. Гениално!
Добре е да се поучим от храносмилателната си система; да се поучим от собствения си организъм.
Отговорът винаги е в самите нас: за да го открием, трябва само да поискаме да го потърсим.
Писмо 13.
Клаудия,
След като запечатах плика и изпратих предишното писмо, у мен се появи чувството, че съм бил неясен и хаотичен.
Осъзнавам, че това чувство се дължи на огромното значение, което имат за мен въпросите за критиката и скритата проекция.
Много бих искал да съм бил ясен, прозрачен, последователен — и още докато пиша това, се разгневявам на желанието си да бъда последователен.
* * *
— Какво се опитваш да докажеш с последователността си?
— Не знам. Мисля, че искам Клаудия да осъзнае собствените си механизми на проекция.
— Теб какво те засяга това? Кой си ти, че да искаш тя да осъзнае каквото и да било?
— Обичам я и затова искам най-доброто за нея.
— Най-доброто за нея е собствената й свобода. Във всеки случай, ако на нея й се стори, че си неясен, може да ти зададе въпрос или да ти каже, че не разбира.
— Така е.
— Е, какво се опитваш да докажеш?
— Май че се опитвам да (си) докажа колко съм интелигентен.
— Аха… Старият ти номер да се правиш на всемогъщ.
— Може би е това, както и съприкосновението със собствените ми ограничения. Понякога усещам, че не съм в състояние да изразя по адекватен начин това, което искам да кажа на някого.
— Значи ограниченията ти те прекъсват.
— Ограниченията ми , когато не ги приемам, ме прекъсват .
* * *
Прекъсването вече е преодоляно.
След като намеря разрешение на ситуацията, мога да насоча вниманието си към нова ситуация.
Капацитетът ни на осъзнаване е ограничен.
Особено пък моят!
Писмо 14.
Мила моя,
Права си, макар и не съвсем.
Събеседникът ми от предното писмо не съм аз. В Gestalt Therapy Verbatim Фриц Пърлс казва:
… Аз не мога да се прибера с вас у дома. Не можете да разполагате с мен като постоянен терапевт. Но пък можете да имате ваш собствен Фриц, когото да отнесете със себе си. Той знае много повече от мен, защото е творение на всеки един от вас. Аз мога само да гадая, да тълкувам или теоретизирам вашите преживявания. Виждам раната, но не усещам болката.
Изчел съм всичко от Пърлс, което е публикувано. Гледал съм видеозаписи на работните му сеанси. Пазя всички записки от груповите му сеанси, с които съм успял да се сдобия. Погълнал съм всичко, написано за него от тези, които са го познавали. Мисля, че познавам държанието му, мисленето му, светоусещането му.
Днес, когато се окажа в затруднено положение, затварям очи и си представям, че Фриц седи срещу мен.
Облеклото му неизменно се състои от бяла риза, широк бежов панталон и кожени сандали. Дрехите му са неугледни, брадата му е небрежно подстригана, а малкото останала коса е разрошена и пада небрежно върху челото му. В дясната си ръка държи запалена цигара, а в лявата — носна кърпа. Поглежда ме съсредоточено и аз разбирам, че е готов да работи с мен.
Днес, когато се окажа в затруднено положение и се нуждая от терапевт, се обръщам към Фриц…
(Какви ли не глупости измисляме ние, терапевтите, а?)
Писмо 15.
Скъпа моя приятелко,
Измислих ново гещалт упражнение: представям си, че съм фотоапарат.
* * *
Трудно ми е да се опиша. Аз съм фотоапарат с особена форма. Уникален съм, разбира се. Много фотоапарати приличат на мен, но никой не е съвсем същият.
Разполагам с всичко необходимо, за да изпълня задачата си: да заснема този миг от ставащото около мен.
Този миг.
Предишният миг вече е отминал, а следващият все още не е настъпил; и двата са извън обсега ми…
… и това ми харесва.
Най-важното за добрия фотоапарат е да направи точен образ на действителността.
Механизмът е следният:
Първо търся нещо, което ми се струва интересно.
Поставям го срещу мен.
Измервам разстоянието между нас.
Избирам подходящото разстояние, винаги различно. Има неща, до които се приближавам, както и такива, от които винаги стоя по-далеч.
След това внимателно — защото механизмът ми е много деликатен — присъединявам обекта към вътрешния си свят.
Филмът ми е високочувствителен и мога да направя много снимки. Но макар лентата да е почти безкрайна, полезният ми живот като фотоапарат не е вечен. Ще дойде момент, в който съществуването ми ще бъде прекратено.
Мисълта за това не ме натъжава, тя е част от живота ми на фотоапарат.
Междувременно за мен е много важно да отразявам все по-вярно онова, което виждам. Вярно, че образът на света, който възпроизвеждам, никога няма да е „съвършен“, но истината е, че не отдавам особено значение на това.
Част от механизма ми се състои от група от лещи и филтри, които увеличават възможностите ми.
Филтрите пропускат някои неща и спират други — това тяхно качество може да се окаже много полезно. Не позволяват например проникването на вредни влияния (каквито могат да бъдат прекалено силните стимули). Благодарение на тях е възможно снимката ми да се оцвети в определен тон (тогава виждам всичко в розово, синьо или сиво) — в зависимост от настроението ми.
Това е чудесно! Не бива обаче да забравям, че виждам нещата по този начин заради филтъра — иначе може да се окаже опасно.
Лещите ми служат, за да увеличавам или намалявам полето си на възприятие. С едната виждам обектите в детайли; с другата добивам панорамна и цялостна визия на ставащото. Когато използвам лещата, съответстваща на намерението ми, всичко се получава по най-добрия начин.
Времето, необходимо да регистрирам специфичните обстоятелства, е различно. Ето защо една от настройките ми регулира времето за експозиция. Всички процеси са свързани с времето, а то зависи от скоростта на случващото се, от неговия интензитет и от моя интерес. Когато се налага да почакам по-дълго, прибягвам до триножника, който винаги нося със себе си. С негова помощ мога да се настаня удобно и да чакам колкото се наложи — без да бързам, без да се тревожа и без опасност да заснема не това, което ми трябва, докато очакваното се появи.
Понякога, когато се разхождам — безцелно, без очаквания, с отворен обектив, — става така, че автоматичният бутон ненадейно се задейства. Усещам изщракване и едва след това осъзнавам образа, който съм запечатал и присъединил.
Тези са най-хубавите снимки: в тях няма нищо планирано или преднамерено, нищо умишлено. Само неочаквано и спонтанно изщракване.
Замалко да забравя нещо важно: обективът ми има капак. Когато го спусна, всичко около мен изчезва и оставам сам със себе си. Много е удобен, когато искам да се откъсна за малко от заобикалящия ме свят или просто ми се ще да си почина.
Много е важно след всяка снимка лентата да се превърта внимателно. Това ограничение означава, че мога да направя всяка снимка само веднъж.
Всеки опит да запечатам едновременно две ситуации ще предизвика суперпозиция (неясен образ) или осветяване (липса на образ).
За щастие неотдавна се сдобих със съоръжение за безопасност, с чиято помощ мога да пристъпя към нова задача само ако предишната е приключила.
Предпазителят е много полезен, но въпреки това предпочитам сам да се съобразявам с ограниченията си.
Не мога да се съсредоточа върху повече от едно нещо едновременно.
* * *
Точно така…
Не мога да се съсредоточа върху повече от едно нещо едновременно.
Писмо 16.
Клаудия,
Терминът гещалт няма превод.
Думата е немска и означава „форма“ или „съвкупност“. Ние сме я приели за комплексен термин, чието значение е „фигура-фон“.
Когато бях фотоапарат, ти казах, че не можем да се съсредоточим върху повече от едно нещо наведнъж. Това нещо е фигурата . Останалото — всичко останало — е фонът на онова, върху което съм съсредоточен във всеки един момент.
Нещо, което е било част от фона, непрекъснато излиза на преден план и се превръща във фигура, като в същото време тя се разтваря или се слива с фона.
Това са единствените начини за преминаване от една фигура към друга: когато тя се разтваря или отново се слива с фона.
Един от най-ясните графични изрази на този феномен е изображението на двата профила и чашата (приписвано на Салвадор Дали). Всички виждаме или черната чаша (на бял фон), или белите профили (на черен фон), но никой не вижда двете фигури наведнъж. Сега разбираш ли какво имам предвид?
Нека ти дам следния пример (който, от своя страна, заимствах от Хули): да си представим, че ти и аз водим интересен разговор. Изведнъж започвам да усещам напрежение в пикочния мехур, свързано с нуждата да отида до тоалетната.
Не искам да прекъсна разговора, така че за известно време успявам да изместя това си желание на заден план и разговорът ни продължава да бъде основна фигура.
Въпреки това, ако разговорът се проточи, ще настъпи момент, в който нуждата ми да ида до тоалетната ще се наложи и повече няма да съм в състояние да я възприемам като фон.
Единствената възможност да продължа да участвам в разговора е да го прекъсна за няколко минути, докато ида до тоалетната, и след това го продължа. В противен случай няма да съм в състояние да осъществя нито едно от тези неща: нито да участвам в разговора, нито да удовлетворя физиологичната си нужда.
Тази фаза на прекъсване представлява състояние, при което две (или повече) фигури си съперничат. Две съдържания се изместват едно друго, с което — колкото и да е парадоксално — остават неразрешени.
Въпреки че звучи абсурдно, прекъсването не е да те накарам да почакаш няколко минути; прекъсване означава да продължа да разговарям с теб, докато мисълта ми е заета с нещо друго.
Прекъсванията, наред с техния логичен резултат, какъвто са незавършените ситуации, представляват фундаментална отправна точка в най-важната задача на гещалттерапевта: да помогне на пациента да установи връзка със ставащото тук и сега.
Този принцип не е нито нов, нито „гещалтен“. През 1927 г. съветският учен Блюма Зейгарник[12]извършила експеримент, чиито резултати по-късно били потвърдени от други изследователи на човешкото поведение.
В експеримента участвали произволно избрани индивиди (включително деца, младежи и старци от двата пола). Зейгарник им обяснила, че ще им бъдат възложени по двайсет задачи, които те трябвало да изпълнят в рамките на стриктно определено време. Участниците трябвало да решават математически задачи, да нижат мъниста, да прерисуват фигури и да сглобяват различни предмети с помощта на кубчета и други елементи. Независимо от скоростта, с която работели, Зейгарник им позволявала да приключат само половината от упражненията. Преди да завършат останалите задачи, участниците били прекъсвани с аргумента, че времето им е изтекло.
Тогава започвал истинският експеримент. След като двайсетте упражнения били завършени или прекъснати, участниците трябвало да направят списък на задачите, върху които били работили. Оказало се, че броят на неизпълнените задачи, които помнели, бил два пъти по-голям от броя на изпълнените.
Много от участниците молели Зейгарник да ги остави да довършат преполовените упражнения, макар да знаели, че експериментът е приключил. Нещо повече — когато били оставяни без надзор край работните си маси, се опитвали да намерят незавършените задачи сред листовете с останалите упражнения и дори тършували по бюрото на психоложката с надежда да ги открият и довършат.
Способността на индивида да помни приоритетно незавършените задачи пред завършените била наречена ефект на Зейгарник . Резултатът от този експеримент бил интерпретиран като доказателство, че съществува т.нар. мотивационна енергия , която се поражда при задаването на определена задача и се изчерпва само при приключването й. В противен случай тази енергия остава да съществува в свободно състояние и е неприложима към други задачи.
За мен ефектът на Зейгарник представлява най-ясният пример за това как незавършените ситуации — дори когато биват потискани и запращани в дъното на съзнанието ни — рано или късно ще се измъкнат оттам и ще се превърнат във фигури, търсещи разрешение.
Години по-късно последователи на Зейгарник организирали продължение на нейния експеримент — нов тест, при който задали на участниците онези задачи, които останали незавършени по време на първата фаза. Отново им позволили да приключат половината упражнения (пет на брой), като ги прекъснали преди завършването на останалите пет. След това отново попитали участниците върху какви задачи са работили и пак станало ясно, че те запомнили два пъти повече незавършени задачи в сравнение с онези, които били приключили. Има още една интересна подробност: когато участниците завършили последните пет упражнения, които в предишния цикъл били прекъснати, се оказало, че не ги помнят по-ясно от задачите, завършени от първи опит (чудна работа, не мислиш ли?).